Вход
Регистрация
Помощ
Как всъщност произхожда една порода. За повечето чета че са получени от някакви други породи. Интересно ми е как става това. Примерно събират мелзе между булдог и боксер с мелез между доберман и немска овчарка ли? И после търсените белези не изчезват ли?
Породите ги казвам просто примерно, за да се опитам да обясня въпроса си l)
Породите в историята
Оцени темата:
Горе
Цитиране +#2 Guest_DimoV vasilev_*
Публикувано: 12 May 2005 - 10:37 PM
In4e, долния материал съм го взел от Николай Атанасов. надявам се да отговори поне частично на въпросите ти.
ПРОИЗХОД НА КУЧЕТАТАТА
Връщайки се назад във времето, сме свидетели на незатихваща до днес полемичност за произхода на домашното куче - Canis Familiaris.
Изхождайки от външните му прилики с някои други представители на сем. Canidae (вълци, койоти, чакали, лисици) учените предполагат, че всички са негови прадеди. В своите съчинения Аристотел (384-332 г. пр. Хр.) пише за циренски кучета с произход от вълка, за лаконски кучета, които са възникнали при хибридизация с лисици и за индийски кучета, в чийто създаване са участвали тигрите. По-късно думата тигър е заменена с израза някакви едри зверове, приличащи на тигри.
През 1785 г. Хънтер (Hunter) изнася доклад пред Лондонското кралско дружество на тема: Свидетелства за принадлежността на кучето, вълка и чакала към един вид.
Първият природоизпитател, който прави опит научно да обясни произхода на кучето от няколко различни биологически вида е Сент Илер (Isidore Geoffroy St. Hilaire) (1805 - 1861) в своята публикация от 1861 г. Acclimatation et domestication des animaux utiles.
През 1901 г. Щудер (Studer) изказва хипотезата за произхода на съвременните кучета от някаква междинна форма между вълка и чакала, която нарича Canis ferus.
Морфологичните особености на неолитните кучета са проучвани от Дар (Dar, 1937). По негови данни те толкова много се различават от вълците, че за сходство въобще не може да се говори. За родоначалник на домашното куче трябва да се приеме някакво диво куче.
Според Хаг (Haag, 1948) на територията на Северна Америка домашните кучета се появяват около 1500 г. пр. Хр. През 1920 г. Алън (Allen) посочва в своите проучвания, че те са мигрирали от Азия, произлезли са от вълка и нямат нищо общо с койотите.
Привърженик и ревностен защитник на полифилитичната теория за произхода на кучето е и Чарлз Дарвин (1875), който развива своите възгледи в труда си The variation of animals and plants under domestication.
При цитологични проучвания на 15 вида хищници Матю (Mathey, 1954) установява, че хромозомният набор на кучетата съвпада само с този на вълците. Ученият утвърждава, че единствено вълкът е взел участие в произхода на домашното куче. Твърдението се подема от десетки генетици, анатоми, палеонтолози и бързо се превръща в доминираща научна хипотеза. Дори бащата на етологията, забележителният Конрад Лоренц - дългогодишен привърженик на полифилитичната теория, в класическото произведение за произхода на кучетата The Wild Canids (1975), се отказва от собствените си убеждения.
Своевременно в научния свят се появяват данни, които предизвикват колебание в това господствуващо твърдение. В публикации на Солдатович (Soldatovich, 1970), и Чиарели (Chiarelli, 1975) се изнася информация, според която кучетата, вълците, чакалите и койотите имат еднакъв кариотип:
¹ Биологически
вид Брой
хромозоми Брой
зъби Височина
(см) Тегло
(кг)
1 Вълк (Canis Lupus) 78 42 60-100 10-80
2 Чакал обикновен (Canis aureus) 78 42 45-50 7-15
3 Чакал чапраков (Canis mesomelas) 78 42 40-45 9-12
4 Чакал ивичест (Canis adustus) 78 42 40-45 9-10
5 Койот (Canis latrans) 78 42 55-61 10-18
Още по-голям смут внасят публикациите на Кенели (Kennelly, 1969), Менгел (Mengel, 1971), Грей (Gray, 1972), Зенглауб (Senglaub, 1978) и Клътон-Брок (Clutton-Brock, 1984). Авторите съобщават за успешно кръстосване на кучета с вълци, койоти и чакали. При трите вида се е получило плодовито потомство. Въз основа на костни съпоставяния от времето на късния палеолит Kurten (1974) допуска косвена връзка между кучето и койота.
През 1988 г. за най-добра научна книга на САЩ бе обявена монографията на Райдл (Riddle) Кучетата в историята. В този изключително ценен труд авторът развива следната теза: В процеса на еволюцията вълците и кучетата са имали общ прародител. В резултат на дивергенция се обособяват самостоятелни биологически видове с множество сходни признаци. Най-важните от тях са еднаквият хромозомен набор, възможността за кръстосване и получаване на плодовито потомство. Напълно възможно е впоследствие да се е извършвало естествено вливане на кръв от вълци, но в никакъв случай не трябва да се допуска, че вълкът пряко е участвал в обособяването на домашното куче.
Макар че съвременните кучета могат свободно да се кръстосват с някои от представителите на сем. Canidae, неправилно е да се допуска, че познатите днес породи са произлезли директно от дивите си сродници. Доказателства за това дава палеонтологията, която се включва в помощ на кинологията много по-рано от генетиката.
През 1860 г. Рютимайер (Riutimeyer) описва типа Canis f. Palustris (торфено куче), открит в Швейцария. Черепът му е сравнително малък (не по-дълъг от 140 mm). Мозъчната част е по-дълга от лицевата, а преходът между тях е силно изразен. Тилният гребен е слабо развит. Муцуната е къса и тясна. Черепът като цяло наподобява този на чакала. В последствие находки от този тип са намерени в Швеция, Дания, Англия. Според Келлер това е единственият тип куче от неолита в Западна Европа. В Русия са открити находки от сходно на този тип куче - Canis f. Palustris ladogensis.
От съвременните породи най-близо до Canis f. Palustris стоят кучетата от групата на шпицовете. Предполага се, че той дава началото и на териерите, пинчерите и шнауцерите.
През 1884 г. Неринг (Nehring) описва примитивния тип Canis f. Decumanus. Авторът предполага, че той е родоначалник на кучетата пария, срещащи се и днес в Цейлон, Суматра, Ява, Индия, Сирия, Турция. В Африка са разпространени по цялото поречие на Нил, в Судан, Северна Сомалия, Занзибар, Конго.
През 1886 г. Анучин описва типа Canis f. Inostranzewi, открит в района на Ладожкото езеро и по поречието на р. Ока. Наподобява вълка - със сравнително голям череп, добре развити скулни дъги и тилен гребен. В мозъчната част черепа е по-нисък от този на Canis f. Palustris. Муцуната е къса, широка, със силни челюсти и широки, закръглени носни отвори. Преходът от челото към муцуната е по-слабо изразен от този на вълка. Предполага се, че от този тип са произлезли впрегатните породи и накои ловни северни кучета. Според други литературни източници Canis f. Inostranzewi стои в основата на мастифоподобните породи на Тибет и Асирия. За някои от гончеподобните породи се предполага, че произхождат от т. нар. пепелно куче - Canis f. Intermedius. Живяло е през бронзовата ера. По строеж на черепа заема междинна позиция между неолитните торфени кучета - Canis f. Palustris и бронзовите кучета - Canis f. Matris Optimae, на които е отделено специално внимание в тази книга.
През 1905 г. Щудер (Studer) описва примитивния тип Canis f. Putiatini, открит в района на Бологое. По някои измерения е подобен на Canis f. Inostranzewi. Различава се от него по по-късата и тясна мозъчна част на черепа и по-дълга лицева част. Според Studer типът е по-близък до Canis f. Matris Optime. Според редица автори Canis f. Putiatini, заедно с Canis f. Inostranzewi взема участие в създаването на впрегатните и накои ловни северни кучета.
Според Боголюбски (1959) кучето е одомашнено през мезолита - преди 12-15 хиляди години. Тезата на Брейдууд (Braidwood, 1975) е, че първото одомашняване на кучета е в Месопотамия и Палестина. Направените разкопки в Джармо, Гел Халаф, Тепе Гавра и други асирийски градове доказват, че по тези земи кучетата били познати като домашни животни преди 6-7 хиляди години. През 1984 г. Барлик (Barlik) изнася данни, че кучетата се появяват като вече одомашнени животни още през плейстоцена.
Аналогична е информацията и от Шнирелман (1985), който посочва, че между 33-22 хиляди години преди Хр. първобитните хора са живели в компанията на домашни кучета.
Най-ранното одомашняване на кучета в Западна Европа според Дагерболд (Dagerbol, 1927) е било в Дания.
В Централна Америка кучетата се появяват около 8900-6500 г. пр. Хр. Около 5500 - 4200 г. пр. Хр. те вече се срещат в Южна Америка на територията на Перу.
В Австралия и околните острови най-ранната информация за домашни кучета е от 1670-1000 г. пр. Хр.
По нашите земи първите следи от домашни кучета са от времето на средния неолит. По данни на Иванов (1949) около 2000 г. пр. Хр. на територията на днешна България се срещали кучета от типа палустрис и интермедиус. В своя публикация от 1932 г. Попов пише, че през 5-ти век пр. Хр. по нашите земи са съществували кучета, които по размери надминават типа Canis f. Intermedius. Авторът нарича тази порода делиорманска. Според него е получена от кръстосването между вълци и овчарски кучета. При проучване на Петров (1977) в древния Преслав е установено, че преди около 1000 години са били разпространени предимно ловните кучета и по-рядко овчарските.
Колкото по-назад се връщаме в историята на кучето, толкова повече въпросителни се изправят пред нас. Но едно е неоспоримо. Вярно и всеотдайно, кучето е първото и единственото животно, отдало се доброволно в служба на човека. Безкористно в чувствата си, безрезервно в любовта си, то е пример, който, ако следваме, безсъмнено ще ни направи по-човечни и по-добри.
ОВЧАРСКОТО КУЧЕ НА АЗИЯ
В почти всяка статия или книга, третираща произхода и породоформирането на кучета пазачи на стадата, се пише че са потомци на древните бойни кучета на Вавилон и Тибетския Дог (Мастиф).
В деветтомната си История Херодот (р. около 490-480, ум. 425 г. преди Р. Хр.) пише за военните походи и бойните кучета на Вавилон: самият Тританхем, освен бойните коне имал 800 жребеца, които покривали кобилите му, а те били на брой 16 000 (всеки жребец покривал 20 кобили). Той отглеждал и много кучета от индийската порода. За тези кучета четири големи селища от равнината били длъжни да осигуряват храна, поради което били освободени от всякакви други задължения. Толкова богат беше управителя на Вавилон.
Древният произход на кучетата пазачи от Тибет не се оспорва от нито един изследовател на породите. Районът е високопланински, труднодостъпен, със специфичен климат и особен начин на социален живот. Именно този начин на живот изисквал едри кучета, способни да вземат самостоятелно решения, правилно да преценяват обстановката, способни да преживяват в тази изключително тежка среда. Една легенда разказва: На тези кучета поверяваха жените и децата, когато мъжете ходеха в градовете на разменна търговия. Те се отглеждаха отвързани. На собствената си територия бяха много злобни.
Александър Македонски имал в армията си кучета, но когато цар Сопиф му подарил 150 от своите и демонстрирал техните способности, великият завоевател ги оценил по достойнство.
Гръцкият историк Диодор Сицилийски (ІІ половина на І в. пр. Р. Хр.) в една от книгите на своята 40 томна Библиотека пише: в желанието си да покаже достойнствата на своите кучета Сопиф накара да доведат един лъв и да пуснат срещу него две от кучетата му. Те не можеха да се справят с хищника и Сопиф заповяда да пуснат още две кучета. Четирите кучета започнаха да надделяват над лъва. Тогава Сопиф заповяда да отсекат дясната лапа на едно от кучетата. Александър се разкрещя, притичаха телохранителите му и хванаха индуса за ръката. Сопиф каза, че вместо това куче ще даде други три. През това време осакатеното куче не издаде никакъв звук, а стоеше здраво впито в лъва, докато не умря от загуба на кръвта.
Ако изходим от теорията, че всички мастифоподобни произхождат единствено от Тибетските кучета, ще се сблъскаме с противоречия, обуславящи се от специфичните условия на този район. Пребиваването във високопланинските райони в състояние на хипоксия (недостатък на кислород) способства за повишаване на неспецифичната устойчивост на организма. Белият дроб поема въздух с пълна сила, което води до по-пълно снабдяване на мускулите с хранителни вещества. Движенията са плавни и по-забавени. Преминавайки в райони, където атмосферното налягане е нормално, такива кучета показват по-голяма издръжливост и работоспособност, но за кратък период от време. Тази физиологична особеност е една от причините да поставя под въпрос теорията за директен произход на овчарските кучета от Тибетския Мастиф.
В монографията си Тибетското куче (Der Tibethund) Макс Зибер (1897) пише, че кучетата от хималайските области наподобяват кучетата на Асирия и Вавилон.
В историята на световната култура пустинните райони се оказват едно от местата, където се зараждат древните цивилизации. И това съвсем не е случайно. Пустинята дава на хората храна, дрехи и жилище. Но от тези блага може да се възползва само този, който умее да проникне в нейните тайни, да разгадае механизма на нейните ресурси. В пустините растенията не образуват единни големи тревни пространства, а се обособяват като храстова растителност. Растат на групи, често на големи разстояния една от друга. За да си доставят храна овцете трябва постоянно да се придвижват Това от своя страна налага чергарски (номадски или още скитнически) начин на живот. Овцете следват находищата на растителност, хората следват овцете.
На лице са и други причини, изискващи чергарски начин на живот. От най-древни времена Средна Азия е завладявана от различни владетели. Това са персите под предводителството на Кир (6 в. до Р. Хр.), гърците, начело с Александър Македонски (4 в. до Р. Хр.), арабите (7-9 век от новата ера), монголските орди на Ченгиз Хан (13 век), Тимур (14 век), последващите войни на Надир Шах, Узбек Хан и много други. Завоевателите са преминали по различни пътища. Но основно се придържат по течението на реките. Унищожават оазисите в предпланинските райони на Копетдаг, в низините на Мургаб (древния Мерв) и Амударя (древния Хорезм), по средното течение на Зеравшан (Согд със столица Мараканд) и редица други области. Пустинните, безводни, незаселени райони остават встрани от главните пътища. На този, на когото се отдава възможността да придвижи овцете си на безопасно място, спасява живота си, а така също и кучетата си.
Тежкия начин на живот, недостигът на вода и паша, не позволява в пустините да се обособят големи държавни структури. В пустините чергарстват родово-племенни групи, някои от които (според размера на водоизточниците, които имат) обособяват по-големи или по-малки постоянни селища. Други са принудени постоянно да живеят и да скитат от едно пасище на друго.
Животът в пустинята създава особен ред на взаимоотношения между родово-племенните групи със свои традиции, специфичен бит и духовност. Земята е собственост на всички, но кладенците и дъждовните ями на тези, които са ги изкопали. Тъй като без водопой да се пасат животни е невъзможно, на практика пасището принадлежи на собственика на кладенеца (бей). Дребните собственици на животни се принуждават да станат наемни пастири на бея. Тази икономическа експлоатация се усложнява от факта, че бедни и богати често са от едно племе и се намират в някаква степен на родство помежду си.
За да пази своето богатство овцете, пастирът се нуждае от голямо, работоспособно и непретенциозно куче. Чергарството, а впоследствие и уседналото овцевъдство довеждат до появата на голямото куче пазач на стадото.
От 6 век преди Р. Хр. до 7 век от новата ера държавното вероизповедание на трите велики Ирански империи (династиите на Ахменидите, на Селевкидите и на Сасанидите) е зароастризма една от най-древните световни религии. Основател е Заратуштра (Зароастър), живял около 12 10 век преди Р. Хр. В неговата религия кучето е второто по святост живо същество след човека. В книгата на религиозните закони Авеста има цяла глава посветена на кучето. Те се разделят на две големи групи овчарски и ловни и най-голямо наказание се налагало на човек, причинил вреда на овчарско куче. Това предполага, че култовото отношение към кучето се явява благоприятна основа за водене на една сполучлива и прецизна народна селекция.
През 1913 г. К. Келер в Произход на нашите домашни животни пише: тъй като домашните животни принадлежат към живия инвентар на човека и представляват извънредно важна част на неговото културно достояние, то е ясно, без допълнителни разсъждения, че техният път на странстване съвпада с пътя на човешкото странстване.
Според Херодот доставените от Индия кучета били обучавани да пазят стопаните си от врагове, което ги определя като злобни по отношение на човека.
Пустинните кучета са обучавани да пазят животните от хищници, което ги определя като злобни по отношение на дивите зверове.
Професор А. Калантар (1927) в статията си Закономерност в окраската на животните и термическа теория на пигментацията изследва цвета на космената покривка на животните като резултат на приспособяването им към климата. Така, за пустинните условия това е светлата окраска. За кучетата с произход от високопланинския тибетски мастиф типичен се явява черния цвят с различни цветни петна. Калантар отбелязва, че в преходните райони, където зимата е сурова, а лятото горещо, са предпочитани кучетата със смесена бяло-черна окраска.
Теорията за окраската на животните е застъпвана още в древността. В соя труд Произход и преобразуване на домашните животни С. Боголюбски (1959) цитира откъси от книгата на Варон За селското стопанство. По отношение на говедото Варон пише: Най добрия цвят е черния, после червения, на трето място светложълтия и на четвърто белия. Говедото с последния цвят е най-нежно, а първото е най-издръжливо. От двата средни цвята първия се среща по-често, отколкото следващия, а двата по-често отколкото черния и белия.
При развъждането на двата типа кучета (планински и пустинни) особено в техните погранични райони явно се е стигало до тяхното смесване. Освен това природата отбира тези, които са най-приспособими, а овчарят тези, които са му най-полезни.
В Средна Азия се обособяват два типа кучета: месопотамско бойно куче и туркменски алабай.
Месопотамското бойно куче и дългокрако, с къса космена покривка, дълга глава, злобно към човека. Понастоящем тази порода не съществува.
Туркменският алабай е едър, петнист, с широк череп и суха муцуна. Той е типично овчарско куче, злобно към хищниците.
Съществуващите понастоящем кучета са потомци от кръстосването на тези две изходни породи. Обособяват се в няколко групи: военни селекционирани по злоба към човека, ловни селекционирани по злоба към хищниците и овчарски-пазачи селекционирани по злоба предимно към хищниците, но също така и към човека, ако той се явява реална заплаха за стадото, овчаря, неговото семейство или имущество.
В Ръководство по служебно кучевъдство в селското стопанство А. Немцов (1933) пише за няколко отродия кучета в района между р. Аму-Даря и Каспийско море, които имат изразени фенотипни и поведенчески различия.
Някои от тези кучета без да лаят, смело и открито се нахвърлят върху врага, независимо дали той е животно или човек.
Други нападат, прокрадвайки се изотзад.
Третият тип кучета са надарени с перфектен слух и обоняние, отдалеч усещат доближаването на врага, със силен застрашителен лай се спускат към него, но нападат само ако той премине границата им на териториална собственост.
За туркменското овчарско куче Немцов пише, че когато е със стадото върху хищника се нахвърля мълчаливо. Когато е в овчарника, при евентуална заплаха започва да лае и се хвърля в нападение.
В определени райони съществуват традиции да се режат ушите и част от опашката на кучетата. Тези традиции също носят в себе си информация за региона на породоформиране по пътя на народната селекция. Опашката не се реже на Тибетското овчарско куче, Монголското овчарско куче, Кавказкото овчарско куче, Турския Кангал. Не се режат опашките и на мастифовия тип кучетата, ловуващи на хищници.
При кучетата, на които се режат ушите и част от опашката се наблюдават съществени морфологични различия от тибетските мастифи. Това са кучетата на полупустинните и пустинни райони където основните фактори са сушата, горещината, вятърът и пастирската работа. Рязането на ушите и на опашката има чисто практическо значение. Те са уязвими по време на схватка с хищно животно. За разлика от ушите, които могат да се отрежат от основата, рязането на опашката би трябвало да е в някакви разумни граници, запазвайки нейните основни функции.
Рязането на опашката и ушите трудно може да се свърже със зароастрийската религия. Както вече отбелязах, едни от най-строгите наказания над човека са, ако причини нараняване на кучето. По всяка вероятност рязането на опашката и ушите започва с нахлуването на арабите. Те измъчвали кучетата, демонстрирайки по този начин отношението си към религията на местното иранско население.
В същото време, по земите на разпространения зароастризъм са намерени статуетки на кучета с отрязани опашки, датирани преди появата на арабите по тези земи. Това още повече ме навежда на мисълта, че тези кучета са с друг произход, резултат на целенасочен подбор и навярно дошли по тези земи с идващите от север ариани.
По археологични и лингвистични източници носителите на индоевропейската култура се локализират около 4-3 хилядолетие преди Р. Хр. в южноруските степи, югоизточна Европа, североизточна Мала Азия. В стопанството на индоевропейците преобладава животновъдството пред земеделието. Водещо и култово животно е конят, благодарение на който се извършва интензивното преселение към Европа, а през Кавказ в Централна Азия до Индостан.
В хода на многовековната миграция древноиранските животновъдни племена заселват през 1 хилядолетие преди Р. Хр. Средна Азия (Хорезм, Бактрия, Согд), Иран (Мидия), Афганистан.
Неминуемо гореспоменатите преселения спомагат не само за разпространение на азиатските овчарски кучета, но и по-нататъшното им примесване с вече установени по съответните земи.
В настоящите редове не засягаме проблема с появата, миграцията и усядането на тюрките, в земите на днешна Турция, чието население също развива своя собствена, специфична култура и народностно обособена животновъдна селекция.
Встрани оставяме и проблема за големите миграционни процеси на българите, които също внасят нов облик не само в общо-цивилизационното развитие на Азия (впоследствие и на Европа), но и в типа животновъдство и в частност отношение към кучето и коня.
Идеята ни е да покажем, макар и бегло, че произхода, породоформирането и специфичните особености на съвременните овчарски кучета е доста сложна и комплицирана тема. Тя не може да бъде разглеждана едностранно и схематично, уповавайки се единствено на досега наложилите се постулати, които се базират предимно на емоционални състояния или научно необосновани заключения.
Историята дава богата информация по темата, която е предмет на част от нашите проучвания. За жалост тя предлага твърденията си предимно в условно наклонение.
Палеонтологията и по-специално предоставените от нея частични костни остатъци от кучета, отдавна е подложена на все по-голямо игнориране в сферата на доказателствеността за еволюирането и породообособяването на вида Canis familiaris.
През последните години кинологията все повече се ползва от постигнатото в молекулярната генетика, ДНК-анализите и разчитането на геномната карта на кучето. Резултатите, %E
ПРОИЗХОД НА КУЧЕТАТАТА
Връщайки се назад във времето, сме свидетели на незатихваща до днес полемичност за произхода на домашното куче - Canis Familiaris.
Изхождайки от външните му прилики с някои други представители на сем. Canidae (вълци, койоти, чакали, лисици) учените предполагат, че всички са негови прадеди. В своите съчинения Аристотел (384-332 г. пр. Хр.) пише за циренски кучета с произход от вълка, за лаконски кучета, които са възникнали при хибридизация с лисици и за индийски кучета, в чийто създаване са участвали тигрите. По-късно думата тигър е заменена с израза някакви едри зверове, приличащи на тигри.
През 1785 г. Хънтер (Hunter) изнася доклад пред Лондонското кралско дружество на тема: Свидетелства за принадлежността на кучето, вълка и чакала към един вид.
Първият природоизпитател, който прави опит научно да обясни произхода на кучето от няколко различни биологически вида е Сент Илер (Isidore Geoffroy St. Hilaire) (1805 - 1861) в своята публикация от 1861 г. Acclimatation et domestication des animaux utiles.
През 1901 г. Щудер (Studer) изказва хипотезата за произхода на съвременните кучета от някаква междинна форма между вълка и чакала, която нарича Canis ferus.
Морфологичните особености на неолитните кучета са проучвани от Дар (Dar, 1937). По негови данни те толкова много се различават от вълците, че за сходство въобще не може да се говори. За родоначалник на домашното куче трябва да се приеме някакво диво куче.
Според Хаг (Haag, 1948) на територията на Северна Америка домашните кучета се появяват около 1500 г. пр. Хр. През 1920 г. Алън (Allen) посочва в своите проучвания, че те са мигрирали от Азия, произлезли са от вълка и нямат нищо общо с койотите.
Привърженик и ревностен защитник на полифилитичната теория за произхода на кучето е и Чарлз Дарвин (1875), който развива своите възгледи в труда си The variation of animals and plants under domestication.
При цитологични проучвания на 15 вида хищници Матю (Mathey, 1954) установява, че хромозомният набор на кучетата съвпада само с този на вълците. Ученият утвърждава, че единствено вълкът е взел участие в произхода на домашното куче. Твърдението се подема от десетки генетици, анатоми, палеонтолози и бързо се превръща в доминираща научна хипотеза. Дори бащата на етологията, забележителният Конрад Лоренц - дългогодишен привърженик на полифилитичната теория, в класическото произведение за произхода на кучетата The Wild Canids (1975), се отказва от собствените си убеждения.
Своевременно в научния свят се появяват данни, които предизвикват колебание в това господствуващо твърдение. В публикации на Солдатович (Soldatovich, 1970), и Чиарели (Chiarelli, 1975) се изнася информация, според която кучетата, вълците, чакалите и койотите имат еднакъв кариотип:
¹ Биологически
вид Брой
хромозоми Брой
зъби Височина
(см) Тегло
(кг)
1 Вълк (Canis Lupus) 78 42 60-100 10-80
2 Чакал обикновен (Canis aureus) 78 42 45-50 7-15
3 Чакал чапраков (Canis mesomelas) 78 42 40-45 9-12
4 Чакал ивичест (Canis adustus) 78 42 40-45 9-10
5 Койот (Canis latrans) 78 42 55-61 10-18
Още по-голям смут внасят публикациите на Кенели (Kennelly, 1969), Менгел (Mengel, 1971), Грей (Gray, 1972), Зенглауб (Senglaub, 1978) и Клътон-Брок (Clutton-Brock, 1984). Авторите съобщават за успешно кръстосване на кучета с вълци, койоти и чакали. При трите вида се е получило плодовито потомство. Въз основа на костни съпоставяния от времето на късния палеолит Kurten (1974) допуска косвена връзка между кучето и койота.
През 1988 г. за най-добра научна книга на САЩ бе обявена монографията на Райдл (Riddle) Кучетата в историята. В този изключително ценен труд авторът развива следната теза: В процеса на еволюцията вълците и кучетата са имали общ прародител. В резултат на дивергенция се обособяват самостоятелни биологически видове с множество сходни признаци. Най-важните от тях са еднаквият хромозомен набор, възможността за кръстосване и получаване на плодовито потомство. Напълно възможно е впоследствие да се е извършвало естествено вливане на кръв от вълци, но в никакъв случай не трябва да се допуска, че вълкът пряко е участвал в обособяването на домашното куче.
Макар че съвременните кучета могат свободно да се кръстосват с някои от представителите на сем. Canidae, неправилно е да се допуска, че познатите днес породи са произлезли директно от дивите си сродници. Доказателства за това дава палеонтологията, която се включва в помощ на кинологията много по-рано от генетиката.
През 1860 г. Рютимайер (Riutimeyer) описва типа Canis f. Palustris (торфено куче), открит в Швейцария. Черепът му е сравнително малък (не по-дълъг от 140 mm). Мозъчната част е по-дълга от лицевата, а преходът между тях е силно изразен. Тилният гребен е слабо развит. Муцуната е къса и тясна. Черепът като цяло наподобява този на чакала. В последствие находки от този тип са намерени в Швеция, Дания, Англия. Според Келлер това е единственият тип куче от неолита в Западна Европа. В Русия са открити находки от сходно на този тип куче - Canis f. Palustris ladogensis.
От съвременните породи най-близо до Canis f. Palustris стоят кучетата от групата на шпицовете. Предполага се, че той дава началото и на териерите, пинчерите и шнауцерите.
През 1884 г. Неринг (Nehring) описва примитивния тип Canis f. Decumanus. Авторът предполага, че той е родоначалник на кучетата пария, срещащи се и днес в Цейлон, Суматра, Ява, Индия, Сирия, Турция. В Африка са разпространени по цялото поречие на Нил, в Судан, Северна Сомалия, Занзибар, Конго.
През 1886 г. Анучин описва типа Canis f. Inostranzewi, открит в района на Ладожкото езеро и по поречието на р. Ока. Наподобява вълка - със сравнително голям череп, добре развити скулни дъги и тилен гребен. В мозъчната част черепа е по-нисък от този на Canis f. Palustris. Муцуната е къса, широка, със силни челюсти и широки, закръглени носни отвори. Преходът от челото към муцуната е по-слабо изразен от този на вълка. Предполага се, че от този тип са произлезли впрегатните породи и накои ловни северни кучета. Според други литературни източници Canis f. Inostranzewi стои в основата на мастифоподобните породи на Тибет и Асирия. За някои от гончеподобните породи се предполага, че произхождат от т. нар. пепелно куче - Canis f. Intermedius. Живяло е през бронзовата ера. По строеж на черепа заема междинна позиция между неолитните торфени кучета - Canis f. Palustris и бронзовите кучета - Canis f. Matris Optimae, на които е отделено специално внимание в тази книга.
През 1905 г. Щудер (Studer) описва примитивния тип Canis f. Putiatini, открит в района на Бологое. По някои измерения е подобен на Canis f. Inostranzewi. Различава се от него по по-късата и тясна мозъчна част на черепа и по-дълга лицева част. Според Studer типът е по-близък до Canis f. Matris Optime. Според редица автори Canis f. Putiatini, заедно с Canis f. Inostranzewi взема участие в създаването на впрегатните и накои ловни северни кучета.
Според Боголюбски (1959) кучето е одомашнено през мезолита - преди 12-15 хиляди години. Тезата на Брейдууд (Braidwood, 1975) е, че първото одомашняване на кучета е в Месопотамия и Палестина. Направените разкопки в Джармо, Гел Халаф, Тепе Гавра и други асирийски градове доказват, че по тези земи кучетата били познати като домашни животни преди 6-7 хиляди години. През 1984 г. Барлик (Barlik) изнася данни, че кучетата се появяват като вече одомашнени животни още през плейстоцена.
Аналогична е информацията и от Шнирелман (1985), който посочва, че между 33-22 хиляди години преди Хр. първобитните хора са живели в компанията на домашни кучета.
Най-ранното одомашняване на кучета в Западна Европа според Дагерболд (Dagerbol, 1927) е било в Дания.
В Централна Америка кучетата се появяват около 8900-6500 г. пр. Хр. Около 5500 - 4200 г. пр. Хр. те вече се срещат в Южна Америка на територията на Перу.
В Австралия и околните острови най-ранната информация за домашни кучета е от 1670-1000 г. пр. Хр.
По нашите земи първите следи от домашни кучета са от времето на средния неолит. По данни на Иванов (1949) около 2000 г. пр. Хр. на територията на днешна България се срещали кучета от типа палустрис и интермедиус. В своя публикация от 1932 г. Попов пише, че през 5-ти век пр. Хр. по нашите земи са съществували кучета, които по размери надминават типа Canis f. Intermedius. Авторът нарича тази порода делиорманска. Според него е получена от кръстосването между вълци и овчарски кучета. При проучване на Петров (1977) в древния Преслав е установено, че преди около 1000 години са били разпространени предимно ловните кучета и по-рядко овчарските.
Колкото по-назад се връщаме в историята на кучето, толкова повече въпросителни се изправят пред нас. Но едно е неоспоримо. Вярно и всеотдайно, кучето е първото и единственото животно, отдало се доброволно в служба на човека. Безкористно в чувствата си, безрезервно в любовта си, то е пример, който, ако следваме, безсъмнено ще ни направи по-човечни и по-добри.
ОВЧАРСКОТО КУЧЕ НА АЗИЯ
В почти всяка статия или книга, третираща произхода и породоформирането на кучета пазачи на стадата, се пише че са потомци на древните бойни кучета на Вавилон и Тибетския Дог (Мастиф).
В деветтомната си История Херодот (р. около 490-480, ум. 425 г. преди Р. Хр.) пише за военните походи и бойните кучета на Вавилон: самият Тританхем, освен бойните коне имал 800 жребеца, които покривали кобилите му, а те били на брой 16 000 (всеки жребец покривал 20 кобили). Той отглеждал и много кучета от индийската порода. За тези кучета четири големи селища от равнината били длъжни да осигуряват храна, поради което били освободени от всякакви други задължения. Толкова богат беше управителя на Вавилон.
Древният произход на кучетата пазачи от Тибет не се оспорва от нито един изследовател на породите. Районът е високопланински, труднодостъпен, със специфичен климат и особен начин на социален живот. Именно този начин на живот изисквал едри кучета, способни да вземат самостоятелно решения, правилно да преценяват обстановката, способни да преживяват в тази изключително тежка среда. Една легенда разказва: На тези кучета поверяваха жените и децата, когато мъжете ходеха в градовете на разменна търговия. Те се отглеждаха отвързани. На собствената си територия бяха много злобни.
Александър Македонски имал в армията си кучета, но когато цар Сопиф му подарил 150 от своите и демонстрирал техните способности, великият завоевател ги оценил по достойнство.
Гръцкият историк Диодор Сицилийски (ІІ половина на І в. пр. Р. Хр.) в една от книгите на своята 40 томна Библиотека пише: в желанието си да покаже достойнствата на своите кучета Сопиф накара да доведат един лъв и да пуснат срещу него две от кучетата му. Те не можеха да се справят с хищника и Сопиф заповяда да пуснат още две кучета. Четирите кучета започнаха да надделяват над лъва. Тогава Сопиф заповяда да отсекат дясната лапа на едно от кучетата. Александър се разкрещя, притичаха телохранителите му и хванаха индуса за ръката. Сопиф каза, че вместо това куче ще даде други три. През това време осакатеното куче не издаде никакъв звук, а стоеше здраво впито в лъва, докато не умря от загуба на кръвта.
Ако изходим от теорията, че всички мастифоподобни произхождат единствено от Тибетските кучета, ще се сблъскаме с противоречия, обуславящи се от специфичните условия на този район. Пребиваването във високопланинските райони в състояние на хипоксия (недостатък на кислород) способства за повишаване на неспецифичната устойчивост на организма. Белият дроб поема въздух с пълна сила, което води до по-пълно снабдяване на мускулите с хранителни вещества. Движенията са плавни и по-забавени. Преминавайки в райони, където атмосферното налягане е нормално, такива кучета показват по-голяма издръжливост и работоспособност, но за кратък период от време. Тази физиологична особеност е една от причините да поставя под въпрос теорията за директен произход на овчарските кучета от Тибетския Мастиф.
В монографията си Тибетското куче (Der Tibethund) Макс Зибер (1897) пише, че кучетата от хималайските области наподобяват кучетата на Асирия и Вавилон.
В историята на световната култура пустинните райони се оказват едно от местата, където се зараждат древните цивилизации. И това съвсем не е случайно. Пустинята дава на хората храна, дрехи и жилище. Но от тези блага може да се възползва само този, който умее да проникне в нейните тайни, да разгадае механизма на нейните ресурси. В пустините растенията не образуват единни големи тревни пространства, а се обособяват като храстова растителност. Растат на групи, често на големи разстояния една от друга. За да си доставят храна овцете трябва постоянно да се придвижват Това от своя страна налага чергарски (номадски или още скитнически) начин на живот. Овцете следват находищата на растителност, хората следват овцете.
На лице са и други причини, изискващи чергарски начин на живот. От най-древни времена Средна Азия е завладявана от различни владетели. Това са персите под предводителството на Кир (6 в. до Р. Хр.), гърците, начело с Александър Македонски (4 в. до Р. Хр.), арабите (7-9 век от новата ера), монголските орди на Ченгиз Хан (13 век), Тимур (14 век), последващите войни на Надир Шах, Узбек Хан и много други. Завоевателите са преминали по различни пътища. Но основно се придържат по течението на реките. Унищожават оазисите в предпланинските райони на Копетдаг, в низините на Мургаб (древния Мерв) и Амударя (древния Хорезм), по средното течение на Зеравшан (Согд със столица Мараканд) и редица други области. Пустинните, безводни, незаселени райони остават встрани от главните пътища. На този, на когото се отдава възможността да придвижи овцете си на безопасно място, спасява живота си, а така също и кучетата си.
Тежкия начин на живот, недостигът на вода и паша, не позволява в пустините да се обособят големи държавни структури. В пустините чергарстват родово-племенни групи, някои от които (според размера на водоизточниците, които имат) обособяват по-големи или по-малки постоянни селища. Други са принудени постоянно да живеят и да скитат от едно пасище на друго.
Животът в пустинята създава особен ред на взаимоотношения между родово-племенните групи със свои традиции, специфичен бит и духовност. Земята е собственост на всички, но кладенците и дъждовните ями на тези, които са ги изкопали. Тъй като без водопой да се пасат животни е невъзможно, на практика пасището принадлежи на собственика на кладенеца (бей). Дребните собственици на животни се принуждават да станат наемни пастири на бея. Тази икономическа експлоатация се усложнява от факта, че бедни и богати често са от едно племе и се намират в някаква степен на родство помежду си.
За да пази своето богатство овцете, пастирът се нуждае от голямо, работоспособно и непретенциозно куче. Чергарството, а впоследствие и уседналото овцевъдство довеждат до появата на голямото куче пазач на стадото.
От 6 век преди Р. Хр. до 7 век от новата ера държавното вероизповедание на трите велики Ирански империи (династиите на Ахменидите, на Селевкидите и на Сасанидите) е зароастризма една от най-древните световни религии. Основател е Заратуштра (Зароастър), живял около 12 10 век преди Р. Хр. В неговата религия кучето е второто по святост живо същество след човека. В книгата на религиозните закони Авеста има цяла глава посветена на кучето. Те се разделят на две големи групи овчарски и ловни и най-голямо наказание се налагало на човек, причинил вреда на овчарско куче. Това предполага, че култовото отношение към кучето се явява благоприятна основа за водене на една сполучлива и прецизна народна селекция.
През 1913 г. К. Келер в Произход на нашите домашни животни пише: тъй като домашните животни принадлежат към живия инвентар на човека и представляват извънредно важна част на неговото културно достояние, то е ясно, без допълнителни разсъждения, че техният път на странстване съвпада с пътя на човешкото странстване.
Според Херодот доставените от Индия кучета били обучавани да пазят стопаните си от врагове, което ги определя като злобни по отношение на човека.
Пустинните кучета са обучавани да пазят животните от хищници, което ги определя като злобни по отношение на дивите зверове.
Професор А. Калантар (1927) в статията си Закономерност в окраската на животните и термическа теория на пигментацията изследва цвета на космената покривка на животните като резултат на приспособяването им към климата. Така, за пустинните условия това е светлата окраска. За кучетата с произход от високопланинския тибетски мастиф типичен се явява черния цвят с различни цветни петна. Калантар отбелязва, че в преходните райони, където зимата е сурова, а лятото горещо, са предпочитани кучетата със смесена бяло-черна окраска.
Теорията за окраската на животните е застъпвана още в древността. В соя труд Произход и преобразуване на домашните животни С. Боголюбски (1959) цитира откъси от книгата на Варон За селското стопанство. По отношение на говедото Варон пише: Най добрия цвят е черния, после червения, на трето място светложълтия и на четвърто белия. Говедото с последния цвят е най-нежно, а първото е най-издръжливо. От двата средни цвята първия се среща по-често, отколкото следващия, а двата по-често отколкото черния и белия.
При развъждането на двата типа кучета (планински и пустинни) особено в техните погранични райони явно се е стигало до тяхното смесване. Освен това природата отбира тези, които са най-приспособими, а овчарят тези, които са му най-полезни.
В Средна Азия се обособяват два типа кучета: месопотамско бойно куче и туркменски алабай.
Месопотамското бойно куче и дългокрако, с къса космена покривка, дълга глава, злобно към човека. Понастоящем тази порода не съществува.
Туркменският алабай е едър, петнист, с широк череп и суха муцуна. Той е типично овчарско куче, злобно към хищниците.
Съществуващите понастоящем кучета са потомци от кръстосването на тези две изходни породи. Обособяват се в няколко групи: военни селекционирани по злоба към човека, ловни селекционирани по злоба към хищниците и овчарски-пазачи селекционирани по злоба предимно към хищниците, но също така и към човека, ако той се явява реална заплаха за стадото, овчаря, неговото семейство или имущество.
В Ръководство по служебно кучевъдство в селското стопанство А. Немцов (1933) пише за няколко отродия кучета в района между р. Аму-Даря и Каспийско море, които имат изразени фенотипни и поведенчески различия.
Някои от тези кучета без да лаят, смело и открито се нахвърлят върху врага, независимо дали той е животно или човек.
Други нападат, прокрадвайки се изотзад.
Третият тип кучета са надарени с перфектен слух и обоняние, отдалеч усещат доближаването на врага, със силен застрашителен лай се спускат към него, но нападат само ако той премине границата им на териториална собственост.
За туркменското овчарско куче Немцов пише, че когато е със стадото върху хищника се нахвърля мълчаливо. Когато е в овчарника, при евентуална заплаха започва да лае и се хвърля в нападение.
В определени райони съществуват традиции да се режат ушите и част от опашката на кучетата. Тези традиции също носят в себе си информация за региона на породоформиране по пътя на народната селекция. Опашката не се реже на Тибетското овчарско куче, Монголското овчарско куче, Кавказкото овчарско куче, Турския Кангал. Не се режат опашките и на мастифовия тип кучетата, ловуващи на хищници.
При кучетата, на които се режат ушите и част от опашката се наблюдават съществени морфологични различия от тибетските мастифи. Това са кучетата на полупустинните и пустинни райони където основните фактори са сушата, горещината, вятърът и пастирската работа. Рязането на ушите и на опашката има чисто практическо значение. Те са уязвими по време на схватка с хищно животно. За разлика от ушите, които могат да се отрежат от основата, рязането на опашката би трябвало да е в някакви разумни граници, запазвайки нейните основни функции.
Рязането на опашката и ушите трудно може да се свърже със зароастрийската религия. Както вече отбелязах, едни от най-строгите наказания над човека са, ако причини нараняване на кучето. По всяка вероятност рязането на опашката и ушите започва с нахлуването на арабите. Те измъчвали кучетата, демонстрирайки по този начин отношението си към религията на местното иранско население.
В същото време, по земите на разпространения зароастризъм са намерени статуетки на кучета с отрязани опашки, датирани преди появата на арабите по тези земи. Това още повече ме навежда на мисълта, че тези кучета са с друг произход, резултат на целенасочен подбор и навярно дошли по тези земи с идващите от север ариани.
По археологични и лингвистични източници носителите на индоевропейската култура се локализират около 4-3 хилядолетие преди Р. Хр. в южноруските степи, югоизточна Европа, североизточна Мала Азия. В стопанството на индоевропейците преобладава животновъдството пред земеделието. Водещо и култово животно е конят, благодарение на който се извършва интензивното преселение към Европа, а през Кавказ в Централна Азия до Индостан.
В хода на многовековната миграция древноиранските животновъдни племена заселват през 1 хилядолетие преди Р. Хр. Средна Азия (Хорезм, Бактрия, Согд), Иран (Мидия), Афганистан.
Неминуемо гореспоменатите преселения спомагат не само за разпространение на азиатските овчарски кучета, но и по-нататъшното им примесване с вече установени по съответните земи.
В настоящите редове не засягаме проблема с появата, миграцията и усядането на тюрките, в земите на днешна Турция, чието население също развива своя собствена, специфична култура и народностно обособена животновъдна селекция.
Встрани оставяме и проблема за големите миграционни процеси на българите, които също внасят нов облик не само в общо-цивилизационното развитие на Азия (впоследствие и на Европа), но и в типа животновъдство и в частност отношение към кучето и коня.
Идеята ни е да покажем, макар и бегло, че произхода, породоформирането и специфичните особености на съвременните овчарски кучета е доста сложна и комплицирана тема. Тя не може да бъде разглеждана едностранно и схематично, уповавайки се единствено на досега наложилите се постулати, които се базират предимно на емоционални състояния или научно необосновани заключения.
Историята дава богата информация по темата, която е предмет на част от нашите проучвания. За жалост тя предлага твърденията си предимно в условно наклонение.
Палеонтологията и по-специално предоставените от нея частични костни остатъци от кучета, отдавна е подложена на все по-голямо игнориране в сферата на доказателствеността за еволюирането и породообособяването на вида Canis familiaris.
През последните години кинологията все повече се ползва от постигнатото в молекулярната генетика, ДНК-анализите и разчитането на геномната карта на кучето. Резултатите, %E
#3 Guest_Guest_Dimo Vasilev_*
Публикувано: 12 May 2005 - 10:38 PM
Цитат
Как всъщност произхожда една порода. За повечето чета че са получени от някакви други породи. Интересно ми е как става това. Примерно събират мелзе между булдог и боксер с мелез между доберман и немска овчарка ли? И после търсените белези не изчезват ли?
Породите ги казвам просто примерно, за да се опитам да обясня въпроса си l)
Породите ги казвам просто примерно, за да се опитам да обясня въпроса си l)
Това е от сайта на г-н Николай Атанасов
http://www.cynology.info/ds/01.htm
Страница 1 от 1