[Jinny Weasley]

Това е една тъжна история, която прочетох в един форум и постнах тук. Надявам се всеки да се поучи от тази история и да преглежда редовно кучето си, дали женско или мъжко. Ще бъде много тежко и за кученцата и за новите им стопани. В зоомагазините често дават болни кученца. Взимайте ги само от доказани развъдници.
Ето и историята:


Не си спомням добре мястото, където бях роден. Беше тясно и мрачно и хората никога не си играеха с нас. Спомням си мама и нейната мека козина, но тя често беше болна и много слаба. Нямаше почти никакво мляко за мен и моите братчета и сестричета. Спомням си още, че много от тях умряха и много ми липсваха. Помня и деня, в който ме отделиха от мама. Бях толкова тъжен и уплашен, млечните ми зъбчета едва бяха бяха започнали да излизат и аз с удоволствие бих останал още при мама, но тя беше много болна, а Човеците непрекъснато повтаряха, че искат пари и колко им било писнало от бъркотията, която правим аз и сестра ми. Така че ни сложиха в една щайга и ни откараха на едно странно място. Само нас двамата. Ние се гушехме един в друг и бяхме толкова уплашени, а нито една човешка ръка не се протегна да ни погали или успокои.

Толкова много нови гледки и звуци и миризми! Ние сме в магазин с още много други различни животни. Някои квакат! Други мяукат! Трети пиукат! Сестра ми и аз сме натъпкани в малка клетка, както и други кученца наоколо. Виждам хора, които ме оглеждат и много харесвам малките хора децата. Изглеждат толкова сладки и забавни, и искат да си поиграят с мен! По цял ден стоим в малката клетка, понякога лоши хора удрят по стъклото и ни плашат, и отвреме на време ни вадят от клетката за да бъдем показани или подържани от други хора. Някои са нежни, някои ни причиняват болка. Постоянно чуваме Ах, колко са сладки! Искам едното!, но никога не ни взимат със себе си.

Сестра ми умря снощи, докато в магазина беше тъмно. Положих главицата си на нейната мека козина и усетих как животът напуска нейното малко и мършаво телце. Бях чул да казват, че е болна и че аз трябва да бъда продаден с отстъпка, за да напусна магазина по-бързо. Мисля, че моето меко скимтене беше единствената изразена по нея тъга когато на следващата сутрин телцето й бе извадено от клетката и захвърлено.

Днес едно семейство дойде и ме купи! О, щастлив ден! Те са добро семейство и наистина, ама наистина ме искаха. Бяха купили купа и храна, а малкото момиченце ме държеше толкова нежно в ръцете си. Много я обичам! Майката и бащата говорят какво добро и сладко кученце съм! Нарекоха ме Ейнджъл (ангел)! Обожавам да ближа новите си хора!

Семейството се грижи толкова добре за мен, толкова са обичливи и нежни и сладки. Търпеливо ме учат кое е правилно и ми дават хубава храна и много любов! Единственото, което искам е да доставям щастие на тези чудесни хора! Обичам малкото момиченце и се наслаждавам на тичането и играта с нея.

Днес ме заведоха при ветеринаря. Беше странно място и аз бях уплашен. Поставиха ми няколко инжекции, но моят най-добър приятел, малкото момиченце, ме придържаше нежно и казваше, че всичко е наред. Така че се успокоих. Ветеринарят трябва да е казал някакви тъжни думи на моето любимо семейство, защото те изглеждаха ужасно тъжни. Чух нещо като остра форма на тазобедрена дисплазия и нещо за сърцето ми... Чух още да казва нещо за долнопробните развъдниц и че родителите ми не са били изследвани. Не знам какво означават всички тези неща, но ме боли само като виждам моето семейство толкова тъжно. Те все още ме обичат и аз все още си ги обичам толкова много.
Сега съм вече на шест месеца. Докато повечето други кученца са здрави, силни и палави, мен ме боли ужасно при всяко движение. Болката никога не си отива. Боли ме като бягам и играя с моята любима малка приятелка, а също така ми е трудно и да дишам. Правя всичко възможно да бъда силно кутре, каквото знам, че се очаква да бъда, но ми е много трудно. Къса ми се сърцето като виждам малкото момиченце толкова тъжно, и като чувам нейните майка и татко да си говорят че може би вече е време. Няколко пъти ме водиха при ветеринаря и новините никога не са добри. Винаги си говорят за вродените дефекти. А аз просто искам да усещам топлата слънчева светлина и да тичам и играя с моето семейство. Последната нощ беше най-лошата! Болката сега е мой неразделен спътник. Боли ме дори да се надигна и да пия вода. Опитвам се да стана, но мога само да скимтя от болка. За последен път ме качват в колата. Всички са толкова тъжни, а аз не знам защо. Дали не съм бил непослушен? Старая се да бъда добър и обичлив, какво ли съм объркал? Ох, само ако тази болка си беше отишла! Ако само можех да изтрия сълзите на малкото момиченце! Протягам муцунката си да близна ръката й, но успявам само да изскимтя от болка. Масата във ветеринарния кабинет е много студена. Толкова ме е страх! Хората непрекъснато ме прегръщат и целуват и плачат в меката ми козина. Мога да почувствам тяхната любов и тъга. Успявам нежно да близна дланите им. Дори ветеринарят не изглежда толкова страховит днес. Той е нежен и усещам леко облекчение от болките си. Малкото момиченце ме държи нежно и аз съм й благодарен, че ме дарява с цялата си любов. Усещам леко убождане в предното си краче. Болката започва да се отдръпва. Започвам да усещам как покоят ме завладява. Сега мога нежно да ближа ръката й. Образите започват да ми изглеждат като в сън и виждам мама и братчетата и сестричетата си в едно далечно зелено поле. Те ми казват, че там няма болка, само спокойствие и щастие. Казвам сбогом на семейството по единствения начин който знам. Леко махване с опашка и побутване с музунката. Надявах се да прекараме много, много години заедно, но не ни е било писано.

Виждате ли, казва ветеринарят, кученцата от зоомагазините не са от развъдници с морал. Сега болката спира, но знам, че ще минат много години преди да видя моето любимо семейство отново. Само ако можеха нещата да бъдат различни...

Съжалявам, но пропуснах при превода да добавя следното:

(This story may be published or reprinted in the hopes that it will stop unethical breeders and those who breed only for money and not for the betterment of the breed. Copywrite 1999 J. Ellis)


В превод:
(Тази история може да бъде публикувана или препечатвана с надеждата, че ще спре неморалните производители и тези, които развъждат само за пари, а не за подобряване на породите. Авторско право: 1999, Дж. Елис)

Ето ви и линк към оригиналния текст:
http://trailsendgold...gefive~ns4.html


Много тъжно, нали? Ако познавате хора, които безрасъдно развъждат кучетата си, накарайте ги да прочетат това...

[dogman]

Поучителна история. И тъжна ... не зная, мисля че всичко зависи от хората. Някои имат морал, други не. Но надали има някой, който развъжда животни само за пари ... Напротив - всички ние, които обичаме и имаме животни, можем да направим така, че да има колкото се може по малко такива тъжни истории. Не ми харесва изречението - "кученцата от зоомагазините не са от развъдници с морал ", защото морала е човешка категория и кучето няма нищо общо с него. Има много хубави магазини и те си изпълняват успешно своята функция - помагат на много животни да намерят свой дом и семейство. А и твърдя, че в всички магазини - познавам повечето в София лично - се грижат за животните и там наистина работят хора, които обичат животните и полагат маскимални грижи за тях. Обратно - познавам и срещам много хора, които не се грижат за кучетата си и мислят, че с едно "Ела тука" и малко храна се изчерпват задълженията им. А това, което си написал просто не е вярно - че в магазините продавали болни кученца !!! Магазина не е развъдник - той е просто посредник, с помощта на който животните намират своя дом. Това, че някой "развъдник" или "вносител" си е спестил парите за предварителни изследвания за дисплазия, не значи че магазина е виновен. Ние просто трябва да обясним на хората, които искат да си купят куче да се интересуват от къде е, преди да вземат окончателно решение да видят родителите, да се срещнат с собственика. Купил съм моето куче от магазин, знам от кой развъдник е и до ден днешен ме питат как е, радват се, като мина с него. Така че нека да не се делим на такива и такива, както казах по горе - морала е човешка категория.

[alekian_yona]

Мисля си, че можеше да ни спестиш това ... толкова тъжна история.. аз си позволих да я прочета само отгоре отгоре, но пак ме заболя и сълзи потекоха... Именно защото моралът е човешка категория, то тази история едва ли би достигнала с поучителна цел до тези, за които е предназначена... защото не са лишени от морал !!

[**БИЖУ**]

Много време търсих дали няма някоя подобна тема във форума където се публикуват различни разкази било то лично творчество или пък от нета,но не открих.Такива които си заслужава да бъдат прочетени,такива които ви разчувстват или просто ви карат да се усмихвате  :blink:
Може да ги споделите тук.
Снощи ми изпратиха едно кратко разказче което много ме развълнува и реших да го пусна за да го видите и вие  ;)

Собственикът на един магазин поставил над вратата си надпис:"Кученца за продан".Подобни съобщения привличат малките деца и,съвсем естествено,пред прага на магазина се появило момченце.

  -По колко продавате кученцата?-попитало то.

  Собственикът на магазина отговорил:

  -Зависи,от тридесет до петдесет долара.

Момченцето бръкнало в джоба си и извадило оттам малко дребни пари.

  -Имам два долара и тридесет и седем цента-казало то.-Може ли да ги погледна?

  Собственикът на магазина се усмихнал,подсвирнал и откъм кучешката колибка тичешком се появила Лейди,следвана от пет мънички пухкави топки.Едно от кученцата куцало и значително изостанало.Момченцето веднага посочило към него и попитало:

  -Какво му е?

Собственикът на магазина обяснил,че ветеринарният лекар е прегледал кученцето и открил,че няма бедрена ямка,затова винаги щяло да куца.Щяло да остане сакато.Момченцето се развълнувало.

-Искам да купя това мъничко кученце.

Собственикът на магазина казал:

-Няма нужда да плащаш за него.Ако наистина го искаш,просто ще ти го подаря.

Момченцето много се разстроило.Погледнало собственика право в очите,вдигнало пръст и казало:

-Не искам да ми го подарявате.Кученцето струва точно толкова,колкото и останалите и аз ще платя за него пълната цена.Всъщност,сега ще ви дам два долра и тридесет и седем цента,а всеки месец още по петдесет цента,докато го изплатя.

Собственикът на магазина възразил:

-Ти сериозно ли искаш да купиш това кученце?То никога няма да може да тича и да скача и да си играе с теб като останалите.

При тези думи момченцето се навело,намотало крачола на панталона си и открило силно извития си сакат ляв крак,поддържан от голяма метална скоба.Вдигнало очи към собственика на магазина и тихо отвърнало:

-Аз самият не тичам чак толкова добре,а малкото кученце ще им нужда от някого,който да го разбира.

п.п ако мод сметне темата за ненужна,има неправилно заглавие или друго да действа,нямам против. :blink:

[goldroks]

Темата е хубава, разказчето също :blink:
Ето нещо което проникна в мен и ме просълзи... страшно тъжно, но много хубаво :'(!

РИЖАВОТО БЕЗПОРОДНО КУЧЕ - Едуард Асадов

Стопанинът поглади с ръка
косматия рижав гръб.
Сбогом, братче, мъчно ми е, не крия,
въпреки това, те оставям
Захвърли нашийника под пейката
и се скри под навеса,
където шумният човешки мравуняк
се вливаше във вагоните на експреса.
Кучето не издаде ни звук,
а само две кафяви очи
следяха познатия гръб
с почти човешка тъга.
Старецът при входа на гарата каза:
Какво, изоставиха ли те, бедничкия ми?
Ех, ако беше от добра порода,
а ти си обикновен уличен пес...
Във вагоните хората
се шегуваха, смееха се и дремеха,
никой не помислеше, не си спомняше
за безпородния рижко.
Стопанинът не знаеше, че след него
след червената проблясваща светлина
кучето бягаше задъхвайки се
на предела на своите сили.
Спъваше се и се хвърляше отново
с окървавени лапи, разбити в камъните,
сърцето му щеше да изскочи
през широко зейналата муцуна.
Стопанинът не разбра, че изведнъж
силите му го напуснаха
и удряйки чело в перилата,
кучето полетя под моста...
Вълните понесоха тялото...
Старче, ти не познаваш природата,
може тялото да е безпородно,
но сърцето да е от най-чиста порода.

Сега като го прочетох за пореден път, за пореден път се разплках. :'(

[koteto50]

и аз се разплаках  :'( найстина е много красиво!

[ganani]

Хора тази тема е страхотна,това което прочетох тук толкова ме впечатли че не мога да си поема дъх,много се разчувствах .Започвам да търся и аз подобни.

[**БИЖУ**]

:blink: ;)

ВИНОВНИЯТ

Нямаше как. Беше истинска хала.
Лаеше страшно и прежалих го аз.
Взех го в колата и далеч от квартала
го пуснах навънка и дадох газ.
Беше ми тежко, но повтарям пак
лаеше страшно нямаше как!
И ето след седмица нещо драска вратата,
нещо чука с опашка, скимти и квичи,
нещо ми скача върху рамената,
нещо ме лиже със сълзи в очи!
Мръсен и кален,
отслабнал и жален, с една рана дълбока
отстрана на хълбока
търка се в мене и гледам го аз,
слушам, разбирам му кучия глас.
- Господарю - той каза - господарю любими,
от сърце ти се моля, вината прости ми!
Аз съм твоето куче!
Аз не знам как се случи!
Гледай, вярна муцуна
в краката ти слагам:
честна кучешка дума,
не съм искал да бягам!
Сигур там зад завоя
съм се някак отбил
и загубил съм твоя
автомобил!
Ау как беше ужасно!
Ау как беше опасно!
Стигнах няколко пъти
до един магазин,
но закрит бе дъха ти
от лъха на бензин.
Ти навярно си свирил
и ругал своя пес,
но и аз съм те дирил
седем дена до днес!
Опрости ми вината!
Отвори ми вратата!
Няма вече да шавам,
свойто място ще зная
и от днес обещавам
дваж по-силно да лая!
- Влизай ! - казвам му строго - Но сърдит съм ти много,
няма никога вече да те водя далече!

[aak1983]

браво...темата е невероятна ...всички са много  :'( :'( :'( :'( :'( :'( :'(

[Fi_Re]

Момичето погледна през прозореца на блока, но промяна нямаше. Няколко дни Рекс (така го беше кръстила) сякаш не беше мръднал от мястото си.
За един месец като че ли беше придобил навиците на Рона, които бяха формирани в целия и 2 годишен живот. Заедно посрещаха момичето пред входната врата на блока точно в 7h сутринта, а ако закъснееше, я чакаха и поскимтяваха тихо. Изпращаха я до училището като махаха с опашки и се гонеха по пътя. Тя се грижеше за тях с много любов защото родителите й не и разрешаваха да гледа куче вкъщи.
Рона беше намерила до контейнера, беше малко кутре, трепереше от студ. Родителите на момичето не и разрешиха да я задържи повече от седмица вкъщи, но и помогнаха да направи къщичка пред блока. Така 2 години се грижеше за нея. Преди около месец, когато се прибираше от училище видя за първи път Рекс. Рона посрещна момичето с весел лай, както винаги, но я гледаше особено, сякаш искаше да и каже: "Виж какво си имам!"
Беше минал около месец откакто Рекс заживя пред блока. Момичето гледаше двете кучета често през прозореца как си играят или как спят един до друг. Рекс дойде от нищото, но това не пречеше на момичето да се привърже към него.
Онази сутрин, преди няколко дни, не изглеждаше с нищо по-различна от останалите. Момичето се беше събудило по навик рано, въпреки че не беше на училище, затова приготви нещичко за ядене да свали на кучетата. Този път никoй не я посрещна. Не се появи нито едно от двете кучета дори когато подсвирна с уста. Нещо ставаше, даде си сметка за това когато видя Рекс да обикаля неспокойно около контейнера. Тя се приближи и я видя... бялото и кожухче беше почервеняло от кръвта. Личеше, че е била прегазена, а след това преместена там. До контейнера, до същия контейнер, където я беше намерила преди 2 години, но мъртва. Като на лента минаха пред очите й толко неща, чак сега си даде сметка за петното кръв на улицата, на което не беше обърнала внимание... кръвта на Рона. Момичето прегърна Рекс и през сълзи прошепна: "няма я вече...нашата Роничка..." Мъжкото куче я гледаше умолително, сякаш можеше да направи нещо, сякаш трябваше да я върне.
Момичето го преживя тежко. Рекс също. Към обяд на същия ден някои се беше постарал да заличи следите от Рона завинаги.
Вече няколко дни Рекс лежеше пред къщичката на Рона, с муцунка върху лапичките. Сякаш не беше мръднал от мястото си, възможно ли беше това? Момичето го гледаше тъжно през прозореца, не искаше да загуби и него.
Последния път, когато го видя беше в същото положение. След това изчезна и не се появи повече. Потъна в нищото, откъдето беше и дошъл.

[Fi_Re]

Звярът седеше пред клетката и сега изглеждаше по-див от всякога, сега беше свободен. Дълго беше държан там, беше опитомен, поне така мислеха другите.Кой може да опитоми истински звяр, кой може да го накара да забрави инстинктите си и да го превърне в послушен любимец? Те... те почти успяха.
От малък звярът беше учен на ред и дисциплина, обграждан с любов и знаеше как да се отблагодари за нея. Колкото до клетката, тази красива клетка - там имаше всичко - и храна, и топлина, и затвор. Никой не обръщаше внимание на мъката в погледа му, когато те си тръгваха, само понякога като му махаха си мислеха, че той страда за тях.  За тях страдаше, затова че си отивахат и затова, че не можаше да продължи с тях.
Звярът... Един ден той просто порасна, а те просто забравиха за него. Тогава имаше само това, което му беше достатъчно да съществува. Той наистина не живееше, а и не знаеше какво е живот. Не познаваше друго освен решетките, но винаги беше загледан в тях, сякаш те бяха най-милото или... просто го деляха от най-милото и най-непознатото.

Не остана дълго пред клетката. Тръгна нанякъде... Сега неговото спасение беше унищожението на другите, които биха се изправили пред него. Такава беше прирoдата му, която той не познаваше, но не и тя. Тя го познаваше защото го беше създала такъв - див убиец. Това беше негово право според нейните закони и закон според нейните правила.

Луната огряваше окървавената му муцуна, вече беше взел първите си жертви, беше и преследван. Хората го спасиха, сега хората искаха да го убият. Беше опасен, за разлика от малкото бебе, което намериха и отгледаха и като поотрасна дадоха в зоопарк. Там беше красив експонат, но без душа, без живот в погледа.

Момичето се съгласи да опита да го укроти, въпреки че знаеше какво ще стане след това. Рискуваше, но знаеше, че всичко трябва да приключи бързо.
Доближи се до него, докато той ръфаше разкъсаната овца, която му бяха подхвърлили. Погледна я и стана. Очите му светеха бясно. Приближаваше се бавно към нея, а тя застина и затаи дъх. Позна ли я? Не беше сигурна, но се опита да се успокои. Като на лента пред очите й минаха всички красиви моменти, прекарани с него - от спасението му докато го дадоха в зоопарка. Сега беше красив, силен и по някакъв непознат за нея начин свободен. Приближи се съвсем и "чакащите" се прицелиха... Звярът легна и се загали в краката й, чу се "Нееееееее", но бързо беше заглушено от изстрела.

Сега звярът лежеше окървавен като жертвите си. Той самия отдавна беше жертва на враждебен свят и непознат закон. Не законът на оцеляването, а законът на душевната смърт. В часовете на свобода и минутите преди да настъпи и физическата му смърт, той доказа, че техният закон не е по-силен от неговия, законът на природата. Тя беше създала както него, така и тях...

[bushkata]

Мистър Бог, тук е Ана

[pin4er111]

:'(това беше ужасно тъжно.....мисля че ни разплака всички

[ivadesko]

:'( :o :'( :( :o

[iglika]

Историята наистина е написана много прочувствено и е много тъжна. Но за съжаление не е съвсем правдива. Много е важно тук да се уточни следното, за да не попадне някой в заблудата, че като си вземе куче от развъдник в който са спазени всички изисквания то няма да има дисплазия:
Дисплазията е наследствена болест за която са отговорни комплексни гени и не може да бъде напълно избегната, нито да се предвиди в каква степен ще се прояви. Какво искам да кажа - че риска да получите болно от дисплазия куче за породите, които са обременени е малко по-малък при регламентираното развъждане, но не е изключен.
Моята Багира е взета от приличен развъдник, родителите и са изследвани ( вярно, че майка и в последствие, но все пак беше здрава), въпреки това Багира е с най-тежката възможна степен на дисплазия. Куче на моя приятелка от Русия купено от престижен Португалски развъдник от известна кръвна линия с изследвания на роднините до поне 10 то коляно, купен за развъждане и изложби също има най-тежката възможна степен на дисплазия. Възможно е да се случи на всеки и трябва да сте наясно с това , ако искате куче от порода обременена с дисплазия още преди да го купите. Разбира се риска при изследвани родители е много по-малък.
Другото с което не съм съгласна в историята е че кучето трябва да се приспи. Така болеста изглежда наистина много страшна и това е първото, което лекарите те съветват да направиш с дисплазното куче. Какво обаче се оказва на практика. Че моето куче си е живо, ходи, тича и се чувства добре ( на 15 месеца лекарите казаха, че ако не сменя ставата с изкуствена до най-много 6 месеца кучето няма да може да ходи въобще) живее като пълноценно животно и е много щастлива.Дисплазното куче има нужда от подходящи грижи и може да живее без болка и без операция. Разбира се в момента говоря за средно на големина куче, защото при по-тежките животни няма как да се образува сухужилно мускулен комплекс, който да понесе тежестта на цялото тяло. Винаги има и вариянта за подмяна на ставата с изкуствена, който е много скъп и повечето хора си мислят че е безумие да инвестираш толкова в едно куче, но не всеки мери с този аршин.
Просто когато става въпрос за пропагандата да не се купува кученце от зоомагазин, по -добре да се наблегне на всички рискове които има при недобросъвестно отглеждане, зарази, инфекции, парвовироза, гана и т.н Така или иначе това са болести които водят до смърт, а кученцата се разболяват единствено поради немърливост. Наследствените заболявания съществуват и при отговорните развъдчици, по-рядко предаваните чрез рецесивни гени и по-често предаваните чрез комплексни гени въпреки всички изследвания.
Не искам някой да ме разбере неправилно, ИЗСЛЕДВАНИЯТА ТРЯБВА ДА СЕ ПРАВЯТ, защото все пак намаляват процента на болните кученца от 35% на 25%, но не искам и новаците да остават с впечетление, че ако си купят кучето от развъдник или клуб им е гарантирано 100% здраво животно. Ако искате наистина свободно от дисплазия куче потърсете куче на възраст над 1 година, снимано за дисплазия и с лекарско заключение, че е здраво. Това е единствения начин.

[margokk]

Съгласна. Имах питка с тежка дисплазия. Доживя до 14 години. Имаше си кризи, честичко беше на лекарства, но направихме най-доброто. Може да се живее сравнително нормално и с ХД

[mite-]

наистина много тъжно :'( :'( :'(

[Eva-Buddah]

Тъжна, но някакси реално написана история.. :'(
Имам само един въпрос-дисплазия не може ли да се прояви и при кученце от реномиран развъдник?

[goldroks]

Цитат

Тъжна, но някакси реално написана история.. :'(
Имам само един въпрос-дисплазия не може ли да се прояви и при кученце от реномиран развъдник?

Вероятността е много по-малка, но може.

[mimety]

Ани затвори телефона след разговора с приятеля си Боби. Никога не го беше обичала повече. Никога не го беше желала повече. Но отвърте нещо я болеше и я мъчеше непрекъснато - беше му изневерила. Той не си беше идвал един месец и тя бе потърсила една целувка при друг. Не спираше да мисли как да му го каже, не намираше думи, с които да му признае, беше завладяна от страха да не го загуби. Не, не можеше да разбие сърцето на този, когото обичаше повече от всичко, а и той нея също. Изведнъж телефонът завънна. На екрана се изписа "СЪКРОВЕЩЕТО МИ" и излезе снимката на Боби, от която я гледаха влюбените му синьо-зелени очи, а в бузките му се виждаха дълбоките трапчинки, които Ани обичаше толкова много."Сигурно е забравил да ми каже нещо"-помисли си тя...Но не беше така... -Защо ми изневери?!Защо не ми каза истината?!Защо я скри от мен?!-крещеше той с разплакан глас. - Не ме търси вече! Забрави ме! И затвори. Ани бавно остави телефона. Загледа се в една точка и каза:"Това е краят". Заплака...Та те не можеха един без друг! Как ли щяха да живеят разделени?! Не, не можеше да е истина... Часът стана 3:45, но на нея не и се спеше... Само плачеше безутешно и съжаляваше, че е сгрешила... Искаше да крещи, но нямаше сили. Прекаленият плач и болката в сърцето я бяха изтощили и тя едва помръдваше. Стана от леглото и се запъти към кухнята. Взе и наостри един нож. Започна бавно да дълбае буквата "Б" върху вените си. Не искаше да живее. Защо да живее? Как да живее като нямаше за кого? А и се мразше...мразеше себе си... самата себе си... Причерня и...и падна на земята. Лежа така няколко секунди, но след миг се събуди.Над нея се бе надвесила сестра й и превързваше ръката й. Ани се изправи и разказа всичко. След дългия разказ отиде обратно в леглото си и от изтощителните сълзи и прекалената загуба на кръв мигновенно заспа. Но нещо я събуди. Отново беше телефонът. И ето че пак на екрана се изписа "СЪКРОВИЩЕТО МИ". И странно, Ани се зарадва.Помисли, че той и е простил и иска отново да се съберат.... Но отново грешеше... - Извинете,че ви безпокоим,но трябва веднага да дойдете в парка, намиращ се над скалите над морето - каза непознат мъжки глас, които звучеше уплашено-спешно е! Понеже беше заспала с дрехите си, Ани не се облече. Паркът беше на десет минути път от тях.Но какво ли беше станало?! И ето че стоеше пред парка, спря се за секунда и си спмни хилядите спомени, които имаше тук!Погледна в далечината и видя, че на мястото, което трябваше да отиде имаше линейка и огромна тълпа хора бяха наобиколили нещо.Чуваха се писъци, издаващи ужас. Ани се приближи. Видя че тълпата хора са наобиколили момче. И тя го позна! Беше Боби! Боби!Нейният живот! Отиде до него. Заплка... - Миличко, какво ти е?! Мило, събуди се!!!-крещеше тя. Видя забитите стъкла във вените му и си разкрещя още по-силно. -Не, не си отивай! Обичам те!Съжалявам за всичко... Съжалявам!!! Но той не помръдна... Лежеше така безмълвен в едната половина на голямото сърце, което беше нарисувал по-рано в голяма локва кръв, а в другата половина бе написал:"ОБИЧАМ ТЕ В ЖИВОТА, ЩЕ ТЕ ОБИЧАМ И В СМЪРТТА!" Точно там на тяхното място - където за пръв път се видяха, където за пръв път се целунаха, където за пръв път си казаха "ОБИЧАМ ТЕ".Така силно обичаше Ани това място, но и също така силно го мразеше! Ани се изправи. Застана до ръба на голямата скала и погледна надолу-каква красива и страшна гледка! Вълните се разбиваха в скалите и сякаш и сърцето на Ани си разбиваше в тях. В този миг заваля. Проблясваха светкавици. Тя каза: - Боже, прости ми всичко! Аз го убих!!! Убих единствения, който ме обичаше! После се обърна.Отиде отново да Боби и го целуна по застиналите устни и прошепна: -Миличко, след малко ще се видим! Ще дойда при теб и ще се слеем с вечността! Няма нищо да ни раздели!-и се изправи. Затича се и скочи! Разпери ръцете си като птиците! Почувства това, което винаги бе искала да почувства. Тя летеше! Не, не падаше, а летеше, защото го искаше и знаеше къде отива... Чу се писък, но не на страх, а на смелост...не на болка,а на радост...не на тъга, а на ИСТИНСКО ЩАСТИЕ!!! Това завинаги остана тяхното място!!!

:'( :'( :'( :'( :'(