Сега да разкажа и аз нашата история.
Реших да си взема първото в живота ми куче няколко години след като си отиде котето ми. Исках отново да си имам домашен любимец, но не можех да си представя, че ще имам друга котка след моята, която още не мога да прежаля, а мина толкова време оттогава...
Никога не съм имала куче, даже не бях и общувала много с такива, та решението ми беше повече рационално, отколкото емоционално - то аз съм си зодия "Дева", при нас е малко по-особено!
А Иван беше щастлив - винаги е искал и куче, и коте, и рибки - всичко!
Опитах се са обсъдя с него въпроса с породата, да разбера какво куче би искал да си вземем - не можа да ми обясни. Спомена за едни, дето много ги харесвал - едни такива, ъ-ъ, дето все се смеели - ама нищо повече не можа да каже, а накрая ми заяви "Аре оправяй се там сама, избирай, каквото ще избираш и казвай кога отиваме да вземем кученцето!"
Та толкова от него по въпроса с породата.
Започнах дебело проучване. Открих директория в компютъра - DOG - където записвах свалената от нет-а информация за породите, снимки всякакви на кучета. Докато ровех по сайтовете - открих dog.bg и изчетох доста за породите и за отлеждането на кучета. Едновременно с теоретичната част вървеше и практическата - завъртяхме се в парка и се запознахме с кучкари, за да видим отблизо кучета от различни породи.
Всички кученца бяха сладури, ама ... все не бяха мой тип!
Измежду другите снимки в нет-а намерих и шпицове - харесаха ми, прочетох и темата тук във форума, но се колебаех и реших все пак да координирам за последно нещата. Подхванах разговора, докато си седяхме пред компютрите и си бачкахме - попитах харесва ли шпицовете. Иван ме изгледа подозрително - "Тия пък какви са? Не съм ги чувал. Режат ли им опашките, ушите?" - за него това последното е абсолютна идиотщина. Побързах да го успокоя, че никой не им реже нищо. А като му показах снимка на шпиц от нет-а - "Ами да, нали за тия ти казах - дето все се смеят!"
Въпросът с породата започна да се избистря. Само че аз все още малко се колебаех - нали не съм виждала такова куче на живо, то снимките хубаво, ама... Само за размера нямахме колебания - среден. Нито дребосък, дето да те е страх, че ще го настъпиш, нито голямо куче - че нямаме място за него в къщи.
След няколко дни прочетох за кучешката изложба на поляните зад хотел Хилтън и заявих решително на Иван - "Ставай! Тръгваме!"
Изложбата беше на северни породи, имаше доста кучета и дълго зяпахме, докато видим куче, което приличаше на "нашата" порода - а ние тогава толкова му разбирахме от шпицове, не бяхме сигурни. Повъртяхме се малко наоколо, накрая сбутах Иван като по-оправен да се задейства и той заговори стопанката на кучето с баналното "Какво красиво куче! Каква порода е?"
Отговорът не закъсня: "Немски шпиц - среден".
Бинго!
Иван нямаше проблеми - него всички кучета го обичат, бързо се сприятелиха. Аз пристъпих притеснена, клекнах до кучето. Беше много красиво, със снежно бяла козина, блестящи черни очи и розов език. Не знаех дали мога да го погаля - да не му разваля "фризурата", че след малко щеше да се яви пред съдията? Докато се чудех какво да правя - то реши нещата. Дойде при мен, подуши ръцете ми, после ги близна ... и ми се ухили с шпиц-усмивката си.
Когато се изправих, вече знаех - ще имам или такова куче, или никакво!
Кучето беше Волфи - тогава на около 9мес., а стопанката му - Дури.
После всичко се оказа лесно и просто. Тя ни запозна с развъдчика, който също беше на изложбата с кучето си, бащата на Волфи, а после и на Линда. Нямаше в момента кученца в развъдника, но предстоеше заплождане, а после трябваше още чакане докато се родят и достигнат възраст, когато могат да бъдат отделени от майка си...
Пет месеца я чаках моята пикла, да се излюпи и поотрасне, за да си я взема - ама си е заслужавало чакането!
Никога не съжалих, че ги избрах - най-хубавата порода и най-хубавото куче - нашето!
Дано и Линда е щастлива с нас така, както ние - с нея.