Вход
Регистрация
Помощ
Ноум се появява на картата по време на голямата златна треска в края на 19-ти век. Към 1900 г. населението на града стига до 20 хил. души, след като по бреговете на Берингово море бива открито злато. Към 1925 г. обаче златото е в по-голямата си част изчерпано и в далечното северно градче остават едва към 1500 човека. Седем месеца в годината Ноум е скован в лед, а най-близката железопътна линия минава на 650 мили от него гарата е в град Ненана.
Ноум осъществява връзката си с останалия свят чрез радиотелеграф, относително ново изобретение по онова време. Пощата се пренася с кучешки шейни по маршрут от Анкоридж до Ноум, наречен Айдитарод трейл, пътуването по който отнема приблизително един месец. Пътуващите по тази пъртина мъшери са смятани за най-добрите в Аляска.
На 20-ти януари 1925 г. е получено знаменателното радиосъобщение:
Ноум на линия... Ноум на линия... Имаме епидемия от дифтерит... Няма серум... Спешно търсим помощ... Ноум на линия...
Единственият лекар в Ноум е диагностицирал случаи на дифтерит извънредно заразно заболяване, засягащо гърлото и дробовете, което лесно може да достигне епидемични размери. Индианците инуити са били особено възприемчиви към него. По време на предишни епидемии от дифтерит, инфлуенца и шарка измирали цели поселища. Започнало трескавото издирване на антитоксин в достатъчно количество наличен единствено в Сиатъл, откъдето бил изпратен със самолет.
25-ти януари
Самолетите по онова време не са били в състояние да кацнат при силен снеговалеж и температури много под нулата. Поради това 300 хил. единици серум са доставени в железопътната болница в Анкоридж, откъдето с влак стигат до Ненана и оттам пакетът с тежест 20 паунда потегля към Ноум по пощенския маршрут.
На следващия ден в Ноум вече са починали три деца и са диагностицирани още случаи на дифтерит. Времето е въпрос на живот и смърт, така че пощенската служба организира щафета по прословутата пъртина Айдитарод.
27 януари
Серумът пристига в Ненана с влак и щафетата към засегнатия град започнва. Дивият Бил Шанън мята животоспасяващия товар в шейната си и потегля на запад. Температурата пада бързо. Замерват 30 градуса под нулата при заминаването на Шанън. След това: -35, -50... -45 и накрая -50. Шанън предава серума на Едгар Кейлънд в Толована, на 52 мили от Ненана.
28 януари
Кейлънд на свой ред предава серума на Дан Грийн в Мейнли Хот Спрингс (на 31 мили по-нататък), Грийн го отнася до Фиш лейк (още 28 мили), постигайки изумителна скорост от девет мили в час. Серумът минава в шейната на Джони Фолгър за 26 мили и бива прехвърлен при Сам Джоузеф (34 мили), а след това при Тайтъс Николай (24 мили) и Дейв Корнинг (30 мили).
Започва да вали сняг и вятърът се усилва, трупайки преспи, но щафетата продължава: Хари Питка (30 мили), Бил Маккарти (28 мили) и Едгар Нолнър (24 мили). Ескимоси, индианци и бели мъшери пренасят серума по време на Голямото надбягване на състраданието.
30 януари
В Галена Едгар Нолнър предава серума на своя брат Джордж. Младият индианец, който наскоро се е оженил, пее атабаски любовни песни по време на прехода, за да се сгрява при 50 градуса под нулата. По време на 30-милния си преход пък Чарли Евънс се впряга в шейната, когато две кучета замръзват както си стоят.
Серумът преминава при Томи Патси (36 мили); Джакскрю индианец койук (40 мили); Виктор Анаджик (34 мили); Майлс Джонангън (40 мили). Преспите достигат метър и половина височина и става извънредно трудно да се проправи пъртина през тях.
31 януари
В Шактолик Хенри Иваноф изминава само половин миля по маршрута, преди кучетата да се отклонят след елен. Докато ги разплита, руснакът ескимос забелязва Леонард Сепала, най-великият мъшер в района и Того, едно от най-великите кучета там, да препускат по пъртината. Поради срив в комуникациите Сепала и знаменитите му сибирски хъскита са изпратени от Ноум, на 150 мили, да пресрещнат щафетата и да се върнат със серума. Сепала получава пратката и изминава 91 мили до следващата точка със сменен екип.
По време на прехода времето продължава да се влошава, развихря се буря и Сепала е изправен пред дилемата дали да мине по краткия път през замръзналия, но въпреки това опасен Нортън Саунд или да го заобиколи. Бурни ветрове заливат леда с вълни; всеки момент ще започне ледоход. Но Сепала вярва на впряга си и Того безпогрешно го превежда през назъбения, стенещ лед до безопасната суша. Само три часа по-късно Нортън Саунд е в ледоход.
1-ви февруари
През заслепяващ снеговалеж и ураганен вятър очакваният с нетърпение серум преминава от Сепала в Чарли Олсън (за 25 мили) и после в Гунар Каасен. По-късно Каасен признава, че ако е имал представа колко ужасна ще е бурята по-нататък, не би избрал Балто за водач в Блъф. Макар че Балто е от кучетата на Сепала, просто не е смятан за достатъчно корав за наистина добър водач. Но доказва способностите си, когато навлизат в беснеещата снежна буря на едно от опасните места спира, за да спаси впряга и мъшера от мигновена смърт в река Топкок.
Никой не е вярвал, че Каасен ще мине през бурята, така че когато той пристига в Сейфъти шелтър, на 21 мили от Ноум, сменният мъшер спи. Впрягът се движи добре, така че продължават нататък. Издържливостта им е подложена на изпитание, когато внезапен яростен порив на вятъра вдига шейната и кучетата във въздуха. Докато се бори да уравновеси шейната и да разплете впряга, Каасен умира от ужас серумът е изчезнал! Едва след трескаво претърсване в снега с голи ръце той го намира по чудо.
2-ри февруари
Рано призори на 2-ри февруари 1925 г. Балто повежда впряга на Гунар Каасен в Ноум. Градът е спасен! Изтощени и почти замръзнали след 53-милния преход, Каасен, Балгто и останалите от впряга стават на мига герои в целите Съединени Щати. 647-милното пътуване е приключено за 127 часа и половина, което мъшерите смятат за световен рекорд.
И СЛЕД СЪБИТИЕТО...
Всяко чудо за три дни. Холивудският продуцент Сол Лесър докарва кучетата в Лос Анджелес и създава 30-минутния филм Baltos Race to Nome. Каасен и впрягът му обикалят САЩ през лятото и есента на 1925 г. Но после Балто и останалите кучета са продадени на неизвестен собственик на водевил. Две години по-късно Балто и знаменитите му спътници изчезват. Светът сякаш забравя Героите от Аляска. И тогава, по време на едно посещение в Лос Анджелес, кливлъндският бизнесмен Джордж Кимбъл открива кучетата в една музейна сбирка и забелязва, че те са болни и в лошо състояние. Тъй като знае историята на Балто, се вбесява от това им състояние. Сключва сделка търсят се само 2000 долара, но Кимбъл разполага едва с 2 седмици да ги събере (в днешно време тази сума отговаря примерно на около 100-150000 долара). Основан е фонд Балто, из цялата страна радиопредавания призовават за дарения. Вестниците следят как напредва спасяванет она героите. Кливландската реакция е експлозивна. Децата в училищата събират монети в кофи; работници по заводите пускат шапки; в хотели и магазини посетителите даряват колкото могат за Балто. Киноложкият клуб Уестърн ризърв също дарява солидна сума. Само за 10 дни сумата е събрана и кучетата заминават.
На 19-ти март 1927 г. Балто и шест други кучета от впряга са докарани в Кливлънд и са посрещнати с парад на Пъблик скуеър. Кучетата са отведени в кливландския зоопарк, където доживяват дните си в почести. Твърди се, че през първия им ден там са ги посетили 15 хил. души.
Балто умира на 14-ти март 1933 г., на 11 годишна възраст. Препарираното му тяло е изложено в Кливландския естество-изпитателски музей.
източник - THE STORY OF THE REAL BALTO, превод Елена Павлова
Прикачени файлове
-
balmus.jpg (20.92K)
Брой сваляния: 110
Горе
Цитиране +
Почивайте в мир, мили ангели!
