Сериозно за сериозните неща как да изпратим своя приятел
#61
Публикувано: 26 January 2011 - 01:06 PM
#64
Публикувано: 28 January 2011 - 08:56 AM
Must Love Dogs. Must Care. Must Share.
#65
Публикувано: 04 February 2011 - 10:50 AM
pitbul_arthur@abv.bg
#67
Публикувано: 05 August 2011 - 07:17 AM
На 26.07.2011 изпратихме нашето слънчево момиче Ата. Тя беше на 12 години и 9 месеца. Знам си я от първите и минути на този свят и е толкова неестествено да не виждам очите и, да не чувам лая и, да не усещам мокрото и носле по ръката си.
Винаги съм си казвала, че спре ли кучето да се храни и да се движи, моментът е дошъл. Но в действителност не става точно така. Дори само очите на любимото ти кученце ти дават надежда, че това е временно, че е криза, която ще отмине и че има още време за щастие заедно. Тези очи до последно не се промениха.
Както казва леля ми, нашите кученца са наши учители. Учат ни на обич, любов, грижа, търпение, толерантност, съпричастност. А последният им урок е най-труден- как да ги загубим.
Нашето малко слънчице.
Ата- 07.10.1998- 26.07.2011.
Дарк 07.10.1998- 08.02.2010 /// Ата 07.10.1998- 26.07.2011
Тичайте волни, мили мои кученца...
#68
Публикувано: 05 August 2011 - 08:04 AM
....нито дъжд,нито смях,нито слънце....
#69
Публикувано: 05 August 2011 - 09:26 AM
Дори когато пиша тези редове, сълзите ми не спират. Толкова много ни лиспва. Почивай в мир милото ми кученце, надявам се че си на много по добро място. Винаги ще бъдеш в СЪРЦАТА ни.
#70
Публикувано: 31 January 2012 - 10:14 AM
#71
Публикувано: 26 May 2012 - 02:19 PM
....нито дъжд,нито смях,нито слънце....
#72
Публикувано: 26 May 2012 - 02:33 PM
Имам доста приятели,които не смея да си вземат куче след като вече са загубили приятеля си веднъж,независимо колко аргументи вадя.Но за това не се бях сещала да ги агитирам за приемен дом.
Благодаря!
#74
Публикувано: 26 September 2012 - 09:42 PM
#75
Публикувано: 10 April 2014 - 05:34 PM
Няма лошо куче,има лош стопанин.
#76
Публикувано: 10 July 2015 - 03:46 PM
dog_lover87, в 10 November 2010 - 09:28 AM, написа:
Наскоро една колежка ми разказа за тяхната котка. Вече на възраст, развила тумори. Страдала е много и се е мъчила, плачела на глас. И какво направили?
Баща й я взел в едно елече и я извел навън, на студеното, където я оставил...
Не мога да съдя хората, всеки действа според своите си възгледи, но за мен няма съмнение за решението, което трябва да се вземе и изпълни.
Преди години намерих дребна бабичка, пекинез, с рани по гръбчето. Явно изхвърлена от стопаните си заради старостта и проблемите. Намерихме й бързо дом. Оказа се, че за няколко месеца тумор започна да разяжда устата й. Новите й стопани ми се обадиха аз да я евтаназирам, че те не можели. Оставих бабичката при мен още около месец и нещо. Тя се чувстваше добре, не изпитваше болки. Но туморът упорито ядеше плътта до момент, в който бабичката просто нямаше как да преглъща. Нито веднъж не е изплакала, нито веднъж не се е залежавала. Прилагах й единствено Рейки. В началото стоеше, но към края започна да се дърпа още от момента, в който положех ръце върху нея. Сякаш ми казваше - "стига вече, знам, че няма накъде повече". Заведох я при ветеринарите с натежало сърце. Беше спокойна, притихнала. Прегръщах я до последно, докато поставяха инжекцията. А точно преди да издъхне помаха два пъти с опашка. Радостно. Цялото й телце беше спокойно, само размаха опашчица. За сбогом. И да ме увери, че е радостна ...
Към момента едно от кучетата ни, на почти 15 години, се възстановява от инсулт. Много мъки преживяхме преди по-малко от два месеца. Беше неподвижна, с близане си разрани ужасно дясната страна, раните не можеха да заздравеят поради неподвижността й, въпреки, че й сложих яка. Ветеринарят препоръча евтаназия, но ... бях решила да й дам още 3 седмици - време, за което щеше да е ясно дали ще се движи отново.
Същия ден, след като ветеринарят си отиде, запитах бабичката: Рита, готова ли си да напуснеш този свят? Да не те мъча тук напразно?
Много ясно чух в съзнанието си весело и бодро "Не още, не още".
Три дена след това Рита се изправи за първи път. Сега се борим най-вече с раните, но и те лека полека заздравяват.
Когато нещата тръгнаха на добре, изпитвах благодарност към целия свят, към всички хора, към всички същества.
Знам, че на бабичката не й остава още много, вероятно е да дойде ден, в който да ми се наложи да взема трудното решение, но засега съм щастлива.
Иска ми се да спомена и това, че всеки може да говори с животните, дори с растенията. Заложено ни е, но не си спомняме за тези наши способности. А неверието допълнително ги затрупва.
В началото може да ни се струва, че чуваме отражения на своите си мисли. Че говорим сами със себе си. И това е така. Но с повече практика и повече вяра постепенно започваме да долавяме и гласът на животните...