Първа среща помниш ли, помниш ли...
#1
Публикувано: 07 January 2010 - 02:46 PM
Must Love Dogs. Must Care. Must Share.
#2
Публикувано: 07 January 2010 - 08:32 PM
Прикачени файлове
-
019.tiflk.tif (4.39MB)
Брой сваляния: 544
In memoriam
За да си човек,бъди му приятел!
#3
Публикувано: 07 January 2010 - 10:10 PM
Джули е видях около 20 април 2008 в магазин Зоомания скоро бях загубила котката си и не мислех за друго животно макарче мисълта за куче ме навестяваше
Въпросния ден влезнах за друго една приятелка имаше игуана и търсех нещо за подарък като влезнах видях един много красив шпиц като топка да търчи из магазина името и е Принцеса и се зачудих започнах да го закачам а тя ме налая хубаво даже посегна д а ме хапе и в този момент чух някакво драскане зад мен и тогава видях Джули една малка дакелска топка беше около 2 м имаше и други кучета но не ги помня взех е от клетката на ръце а тя едно близане по лицето и тогава едната продавачка каза че е от няколко дни 1-2 и още е стресирана и не с е държала с никой така до момента не е взех веднага незнаех дали съм готова за това мислих 1 седмица измислих името и защото е с рижаво червен цмят козита и остра муцунка и незнам защо се сетих за Джулия Робърцт и след 1 седмица имах пак работа в района бях с една колежка и като свършихме и споделих и казах дай да погледнем ако е тук ще е взема и още като застанах пред клетката тя беше там и ме гледаше много щаслива гушна се до главата ми и даже досега като и кажа гуше гуше го прави така и така станахме наи щасливата двойка стопанка и дакелка
За Джако е по различно след като взех Джули просто се влюбих в тази порода и търсех дакел на нейната възраст за компания но близо година не открих или по точно само веднаж но нещо не си допаднахме и така бях пуснала обява и точно 1 ден преди рождения ден на Джули на 10 02 2009 ми се обади един познат че е намерил дакел млад не повече от 2 годишен изгубен и ако искам да го видя
на другия ден отидохме и бяхме взели и Джули с нас за да видам как ще реагира макар че тя е много контактна и с животни и с хора но за всеки случай
Милия като видях беше толкова стресиран с подвита опашка но те се разбраха от един поглед и така се озавах с 2 дакела пуснах обяви дори по нова телевизия но никой не го потърси и така вече близо година
Джако се адаптира бързо беше здрав слава богу като идключим колита и други стомашни болки от това което беше ял навън и напукани лапи до кръв за 1 месец всичко се оправи и сега са едно щаслимо семейство дори имат бебета малки дунди които си имат стопани и са много обичани
Това е нашата история засега
#4
Публикувано: 08 January 2010 - 12:05 PM
Сара на 9-10 месеца, малко след намирането й и привеждането й в по-нормален вид:
Сара преди 2 месеца /на около 7 години/
Nothing but the best is good enough!
#5
Публикувано: 08 January 2010 - 07:33 PM
Когато поотраснах сключихме сделка,аз влизам в избрано училище и за награда получавам куче...е...приеха ме и се започна голямото търсене.Обиколихме всички ветове и ги помолихме ако се появят кученца кокери да ни се обадят.Един ден това се случи и аз отидох да видя мъниците,които бяха заведени при вета за ваксини.10 малки кученца...майка героиня
Хората случайно се оказаха наши познати,след няколко дни бяхме у тях на гости...имаше останали 2 момиченца и 1 момченце(изтърсачето).Е,само като го вдигнах,с тези уши стигащи до половината му тумбаче,малка кафява топка.Гушнах го...и не го пуснах повече.
Недостатъчно подготвени за животинката в къщи,незнаещи какво да очакваме...на другата сутрин майка ми ме събуди и каза:Ела да видиш какво те чака по средата на килима
Е,това беше първата "торта" която ми се наложи да чистя...и така.....беше 1995,а днес изтърсачето вече го няма.
#6
Публикувано: 08 January 2010 - 11:42 PM
#7
Публикувано: 09 January 2010 - 12:01 AM
#9
Публикувано: 09 January 2010 - 01:09 PM
Кучкарка съм от дете, у нас винаги е имало кучета.След това в общежитието нямаше как да си взема куче, бяхме млади родители-студенти, местихме се от квартира на квартира, какви ти кучета. И ето че синът ни порасна, на последната ни квартира вече правихме планове за собствено жилище и започнах да убеждавам съпруга ми... Абе направо си мрънках, кого лъжа пък и аз? Искам куче та искам куче. Като си давах напълно ясната сметка че това ще е МОЕ куче, АЗ ще го гледам и ще се грижа за него. Синът ми се включи в мрънкането, искаше кокер - визията му допадаше. Аз нямах нищо против - за мен породата не бе от значение, просто така силно исках да имам куче отново че не ми бе до породата.
Хъм... Един ден замъкнах скъпата си Половина до зоомагазина и посочих радостно размахало опашката бебе-чау.
Искам куче та искам, нека да не е това, но в дома ни трябва да има куче.
Съпружето, който никога не бе гледал нищо освен рибки, бе много предубедено настроен: ми то ще цапа, ми то ще пика, ми то косми ще има вкъщи.
Аз ще чистя! В крайна сметка в тази къща чистя аз, споко!
Тогава той посочи чау-то и категорично отсече:
- Добре, ти спечели, ние ще имаме куче. Но ако ще имаме куче то да бъде точно това, никакво друго!
Опитах се да го разубедя, да ми даде време да потърся развъдник, но тук пък той се заинати: или това куче или друго няма да има. Има много умен поглед.
Ние с Лео се спогледахме с интерес и казахме двамата на съпруга ми:
- Добре!
Скоро той ще навърши 7 години. Много взаимни грешки сме допускали с него, взаимно се учихме и се опознавахме, но благодарение на него се влюбих в цялата порода като чау. От сърце и завинаги. Ще имам други чау-та, знам това, но няма да има друг като Рижавото ми Слънце.
Чау - кучето, близнало небето...
#10
Публикувано: 11 January 2010 - 10:42 AM
Навсякъде пише, че от стопанин, който не е изчел всичко за породата, на която се е спрял няма да излезе добър стопанин.
Не отричам това. Винаги съм твърдяла, че съм калпава дори и за пишман стопанин.
Всъщност аз бях чела доста за обучението, отглеждането, развитието, стандарта....на лабрадорите. Макар в момента определено, да не са толкова привлекателни в очите ми, колкото хъскитата, тогава бяха. Това тогава беше края на 2007 до май 2008.
Бях решила да взема кученце-лабрадорче от приятелка, която заради собствен инатлък претупа нещата, но не ми се обяснява детайлно.
Всъщност стана така, че отношението към кученцата и майката, както и съвети на други познати, разтресоха жалката ми душица, на която не й се даваха 5-600лв за куче, а и се оказа че не останали свободни кученца(в последствие се оказа обратното, но беше твърде късно)
Така или иначе лабрадорчето ми се размина, а беше средата на април и бях решена, че тази година НАЙ-накрая ще имам куче.
Спрях се на голдън ретривър, НОК, хъски и лабрадор. (НОК е една от любимите породи на майка ми, сигурно още страда, че не избрахме овчарката) Може би не ги подредих правилно, хъскито трябва да е написано с червено и да е последно от изброените. Да забелязвате нещо странно в този избор. Наред с примерните кучета, съм наредила и откачалката измежду породите.
След проверка в развъдници за НОК и голдън ретривър, лабрадорът бавно отстъпи място на останалите, разбрах кога се очакват кучила, но продължих да се ровя. Случайно видях подфорума за хъски и още по-случайно видях темата за кучилата. И ето го там....не, не беше Джек.
Да си призная, не беше любов от пръв поглед с него. Искам да кажа...не беше любов от първа снимка. Той беше третия от фаворитите ми. Но беше и от кучилото, което най-малко очаквах да има свободни кученца. Всъщност очакванията ми бяха грешни.
Когато отидох да видя кученцата единствен той прояви интерес към мен. Какво неблагоразумие от негова страна!
(такъв горе-долу беше и когато за пръв път го видях)
Той е причината да заобичам породата, да искам второ хъски.
Ако сега имах възможност да избирам, сигурно пак бих избрала него, но за второ куче определено бих се постарала повече при избора си. Мда, второ куче...някой ден и ти ще дойдеш.
(онова дребното сега е това говедо)
#11
Публикувано: 11 January 2010 - 11:18 AM
Тръгнахме си позорно и ядосано, аз в шок в предплачливо състояние /женско съм си, какво да ме правиш/. И мъж ми ме гледа, гледа...
"Слушай, продават тука едни домерманчета, да минем да ги видим..."
"Абе какви добермани, какви 5 лева ... искам овчарка".
"Айде по път са ни, само да погледнем ... какво толкова! Никой няма да ни кара да вземаме..."
Отидохме в един блок нейде на Княз Борис беше, звъним, отваря се вратата и аз виждам широк коридор, в края му дюшече и на дюшечето седи едно черно муцуне, което ни гледа стреснато. 1 бройка, последното. Малко, черно с търпа муцуна и клепнали уши.
"Ама това е ротвайлер" - казвам много възмутено аз "изобщо не прилича на доберман!"
Майка му излиза от стаята и ни разглежда с любопитство. Гледам я и аз - тя прилича на доберман, но малкото - не и не!
Стопанинът ми изнася една лекция за трансформациите в доберманското тяло, а малкия доприпква и почва активно да се намесва в разговора. Нахалник... симпатичен нахалник... всъщност доста сладък мъник... ама и игрив, сладурче... ех, че хубаво.
Та накрая си тръгнах с доберман в ръце. И още си вървя ... с доберман в ръка. Съдба...
Което изобщо не ми пречи да искам и овчарка, де
Must Love Dogs. Must Care. Must Share.
#12
Публикувано: 11 January 2010 - 01:29 PM
Едната ми баба живееше доста далече, та я навестявахме 4-5 пъти в годината. Отиваме един ден на гости, малък съм бил и след дългия път тичам към тоалетната. Баба ми викна по мене да внимавам, че има куче. Кво ти куче братче, нищо не се виждаше в двора. Да ама не, една кална купчина скочи на дънките ми. Да ама под калния камофлаж се криело куче.
Малко, пинчеро подобно, с отличен камофлаж.
Е верно, че преди това доста бяхме врънкали със сестра ми за куче, но до тоя момент единствено заек бяхме гледали у дома.
Е покъртителния вид на първото и последно ми бабино куче, захвърлено софиянско куче от една съседка трогна и майка ми, та без много много да се налага да врънкаме куч отпътува с нас. И така израстнахме заедно.
#13
Публикувано: 11 January 2010 - 08:05 PM
Тогава с приятелят ми, а сега вече мой съпруг живеехме на общежитие заедно.Ходенето на лекции и упражнения , не достатъчно свободно време да отделим на мама Дейзи, наложи нейното раждане да се състои далече от нас. В по малък град с прехвърлена отговорност от наша страна към моите родители.
И так вече наближи деня.В очакване телефона да звънне с радостната вест ,минаха вече два дни от датата на термина...Звън, зънннн ,зъннннн!
- Ало!
- Ало, маме ти ли си?
- Да.Какво става?Има ли нещо!?
- Да.Дейзи роди две мишлета, но само едното е живо...
- Как?Тя добре ли е?Май трябва да са повече от две!?Викнахте ли лекар да види?
- Не, не сме викали никой , но спокойно всичко е наред...
- Хващам първият влак и идвам...
Усетих че нещо се случва , нещо не беше наред с моето момиче Дейзи.
Часът беше 22.00.Влакът спря на гарата...С бързи крачки закрачих към старата къща, където ме чакаше моето момиче, щастливото мамче Дейзи...
Отворих вратата на стаята... Радостно въртене на дупе с малко опашле бях посрещната , няколко кръгови движения и лек подскок Дейзи ме поведе към нейното единствено бебче - Астричка...Тогава я видях! Тя бе толкова малка , събираше се само в едната ми длан...
Тук идва момента който винаги когато преразказвам се насълзявам.
Мама Дейзи не беше добре...Въпреки веселото посрещане, лъжливите движения , раждането не беше приключило.Видимо коремът беше подут. А операцията за изваждане на останалите плодове от нея бе направена твърде късно.Така моето момиче си отиде, отиде си взимайки със себе си частица от моето сърце и дарявайки ме с нова , но и незабравима любов, на нейното единствено живо-родено бебче, моята "голяма дъщеричка" - Астричка!
Така след упорита борба , за живота на Астра.На сменно ставане за тричасово хранене ...Ние успяхме! И ето тя е неразделна част от нас и нашето семейство да се надяваме за дълги години за напред.
Това е нашата история...Среща и раздяла с две любими мои същества.Но това е живота...
#14
Публикувано: 15 January 2010 - 02:16 AM
Моя Ърни дойде при нас през 2000 година на около 9 месеца (тука ще ви излъжа за месеците,защото тогава бях малка и не помня на колко точно е бил)
Малко предистория.Старите му стопани(колеги на майка ми) не можели да се грижат повече за него,едно от децата им го сотавило те да го гледат,Ърни бил много малък и така той станал куче на родителите.Обаче дошъл момента,в които нямало време за него и трябвала да го дадът за да не страда.Майка ми и баща ми знаели за желанието да имаме куче и отишли да видят Ърни.От вратата Ърни се влюбил в майка ми,а от баща ми се стреснал(и сега си се плаши от него като няправи някоя беля и е време за назидание ),само от два пъти ходене се разбрала,че това ще е нашето куче.
Мечтата става реалност.С моята сестра много молихме родителите си за куче.Исках ме някакво куче,но не знам защо,но ми се е запечатал спомена за далматинец е разминахме с петнистия четирикрачко,но и до сега не съжалявам за Ърни.
Спомням си как един хубав топъл ден се пребирахме от градинката и наще тъкмо паркираха колата.Майка ми отвори вратата на колата и в краката й седеше една бяла топка с кални лапи.Малко плашливо излезе от колата,но ние със сестра ми надодахме родостни писаци и той в тръст дойде при нас на полянката и веднага легна по гръб за да му чешем коремчето,това никога няма да го забравя.Поиграхме си малко пред блока и после се прибрахме.Всички легнахме за една обедна почивка и аз от вълнение не можах да спя и само за него си мислих,накрая станах и отидох да го видя - тук вече ми се губи спомена,НО най-любимо ми беше,когато застана до стената и дигна крака и я подпика,аз го избърсах,той пак пишка,аз пак избърсах той пак и така няколко пъти
Голям образ е т'ва мое магаре и пак казвам не съжалявам за него колкото и пъти да ме е хапал,да е бягал и да е прекарвал цяла нощ на вън и да не е слушал той си остава моето куче,което винаги ще заема специално място в сърцето ми!
#15
Публикувано: 15 January 2010 - 03:37 AM
Винаги съм искала НОК, ноооо мама беше против, и компромисен вариант отглеждахме си котки.
Дойде деня, в който порастнах и се изнесох от вкъщи.Заживяхме с приятеля ми, сега мой съпруг и от първия ден аз започнах да му смърдя, че искам куче.Той и искаше, и не.Работехме много, нямахме време, и той винаги излизаше с оправданието Няма да имаме време за него.Случи се така, че протестиращия замина за две седмици извън страната, и точно тогава един познат ми се обади с въпроса Искаш ли куче?Е как да не искам!След два часа имах едно чисто черно овчарче Ричо, на няма и два месеца, уплашен, мръсен и гладен.Дори не питах от къде е и кои са му родителите, просто вече го обичах.И така след десетина дни се изтърсихме с Ричо на летището, да посрещнем нищо не подозиращия завръщащ се в България.Прие го изключително спокойно, с думите Знаех, че ще се случи, чудих се кога...Еми викам е на, сега!Мъкнех го навсякъде с мен, и спеше с нас на спалнята.Протестиращия го заобича повече от мен.
За съжаление Ричо се разболя....от гана.Почти направихме невъзможното за да го излекуваме, но не успяхме.
Дълги години не исках да чуя за куче, е сега имам две и двете са НОК, които познавам от първите им дни на този свят.И еднственно се моля, още дълги години ДА БЪДАТ С НАС!
П.П.А, майка ми която не искаше куче, вече 11-та година отглежда една безпородна Лиза, която сестра ми намери на улицата и домъкна в къщи.
#16
Публикувано: 15 February 2010 - 04:50 PM
Мойте истории са две и е малко дългичко.
Преди около 12 години отидохме с родителите ми нагости на Леля ми в Пазарджик, позвънихме на вратата и от апартамента се чу писклив непрестанен лай. Като се отвори вратата навън изхвърча едно черно малко създание с МНОООГО силен глас. Аз изпаднах в луда еуфория, баща ми в истеричен смях от тази малка въшка, а майка ми побягна към стълбите от страх. Така се запознахме с майката на моята Лорка - минипинчер. Аз две години мрънках за куче и използвах всеки удобен момент да ходим на гости в леля ми. И един ден се обадиха да кажат, че Сара ще има бебета. Аз твърдо казах, че ще вземем едно. Баща ми беше твърдо зад мен ( на него и крокодил да му предложиш ще приееме - и аз съм същата), но почнаха луди скандали с майками. Куче, вкъщи НЕ!!! Но ние с баща ми на собствена глава решихме и тръгнахме към Пазарджик когато бебетата станаха на два месеца без да кажем на никой. Отидохме и аз видях две супер сладки малки топчета момченце и момиченце. И двете бяха супер сладки, но момиченцето беше очарователно. Постоянно джавкаше, скочи от дивана на главата си и се изпишка под масата.Направо се влчбих в нея Взехме си я и на връщане катастрофирахме доста гадничко. Но се пребрахме и тримата живи и здрави с няколко часа закъснение. Майка ми беше в ужас изпаднала и за всичко обвиняваше това тъпо куче, но на мен хич не ми пукаше. Бях много щастлива с Лорче и дълги години ми е приятелка и на майка ми също. Неразделни са
Но аз пораснах и трябваше да се изнеса и да живея с приятеля ми. Нанесохме се в апартамента, направихме си го както ни харесва, всичко супер, но на мен ми беше празно. Все гледах да си ида вкъщи. Много ми липсваше Лорка. И започнах да искам друго куче. Не ми беше никак сложно да убедя приятеля ми. За щастие и той много обича животните. И така почнахме да търсим мопс, после Англииски булдог и накрая се спряхме на Френски. Поръчахме го и отиваме да ни го носят.
Боожжееее като го донесоха едно малко сбръчкано миризливо не приличащо на куче същество с физиономия на старчок. Ужас!!! Аз не бях виждала никога на живо френски булдог и си викам " Ужас, много е грозно. " Качихме се в колата, каквото е това е. И по пътя като взе да се гуши в мен. Един миличък миличък. Докато си стигнем до вкъщи вече никой не беше в състояние да ми го вземе от ръзете. Влюбих се в него безусловно. И така вече половин година си се гледаме и се ядосваме и се обичаме.
Слагам една снимка каква нещастна физиономиика беше от първия му ден с нас. Спарки. И какво чудо е сега.
И на Лорче една снимка.
#17
Публикувано: 17 February 2010 - 03:20 PM
Първото...Беше толкова отдавна, че в първия момент си помислих, че не си спомням. Било е през 1980 сигурно. Прибрах се вкъщи и о, небеса (цял живот водех борба с нашите, но губех битките) и сега брат ми беше донесъл една малка бяла топка, която нарече с гръмкото име Кавказка овчарка. Излезе някакъв лайкоид, но на кого му пукаше. Навярно оттогава като видя малки на северни породи (като снимките на dog.bg и xael, страхотни са) и ми се стяга гърлото.
Второто или по-скоро първото ми куче във вече съзнателна възраст беше южноруска овчарка. Бях видял бобтейла на А.Мицулов и се влюбих в косматите, а когато видях първата ЮРО просто не можех повярвам, че има такова животно. След дълго търсене и питане стигнах до едно селце до Москва, където ме посрещна една свирепа кучка-бяла на сиви петна, а около нея в клеткат бодро ръмжаха две бели мечета. Бяха на около три месеца, вече сменяха зъби и общо взето оголваха само венци. Изобщо не можех да повярвам, че това е възможно. Собственикъ многозначително каза-тези кучета са като Калашник-ако можеш да боравиш с тях, няма нищо по-добро. Ако не успееш си самоубиец. Имаше голяма доза истина, но това е друга тема. Обучавахме се взаимно и така малко повече от 14г.
После дойде БОК. Него не си го спомням как го видях за първи път, но за сметка на това идеално го помня как като пристигнахме вкъщи се събираше в/у една теракотна плочка и около него имаше място и целия се заравяше в една лапа на руснака. Сега е 55-60кг и едно от най-забавните, големи, глуповати, чаровни животни с характер. Скоро (чукам на дърво) ще стане на седем.
А таз на аватара дълго я избирахме, ако трябва да съм точен първо сме я видели на снимка от ултразвук, после като гола мишка, и накрая ми я донесоха на Русе. Беше се вкопчила в жената, която я доведе, като котка. После опитах да я возя в коша на комбито, бях сам в колата и нямаше как да я гушна. Да, да-оказа се, че мрежата не е никаква пречка, прелетя и през задните седалки и се завря между предните. Едвам я убедих да пътува встрани от мен, а не върху мен. Тая борба се води и до ден днешен.
Ой то май беше само за първото, а аз се поулях. Добре, че не писах и за тези , които инцидентно се задържаха в къщи.
#18
Публикувано: 06 May 2010 - 01:59 AM
Леля ми имаше болонец. Ние у дома винаги сме гледали котки. Имало е и овчарка, но не я помня, не знам и какво е станало с нея (страх ме е да попитам - страх ме е за другите, ако не ми хареса отговора). Имахме тайска котка, която наближаваше старостта. Въпросът у дома стоеше какво да е следващото животно - дали да се пусне котката да роди и да си оставим коте от нея или куче. Кучето брат ми го предложи. Аз бях за котето. Брат ми обаче излезе с номера, че нещо си вече съм била получила, та майка ми кандиса. Болонеца (Рони) на леля ми стана баща и ние отидохме да изберем кученце. Уговорката беше, че ние децата (особено брат ми) ще го извеждаме, мием, чистим, всичко по реда си за кучето. Съгласихме се. Брат ми беше безумно щастлив. Дори спорихме по пътя какво ще е името. Брат ми предложи Макс, аз Рекс Влязохме и една малка топка се затича към мен и се сви в прегръдките ми. Казах това е Максимилиан и той ще е наш. Честно казано дори не проверихме пола Е, брат ми не беше толкова ентусиазиран от самото отглеждане и винаги аз съм спасявала Макси при заплахите на майка ми да го изхвърли (след 3 часов опит за убеждаване на брат ми най-накрая да го изведе). А майката на Макси си отиде няма и месец след като го взехме - кученцата бяха раздадени на 20 дена, за да могат "стопаните" да си ремонтират вилата, а за мастита на мамата я бяха заведи на сърдечен хуманен лекар, който казал, че всичко й е наред
Аз се изнесох вече сама и познайте дали Макс остана при брат ми
#19
Публикувано: 07 May 2010 - 09:45 PM
Просто в момента, в който го видях за пръв път изпитах еуфория, каквато не бях изпитвала друг път. Хитрият поглед на Барс казваше "Аз съм малко дяволче. Готови ли сте да ме обичате такъв?" Бяхме готови на всичко!
#20
Публикувано: 10 May 2010 - 01:41 PM
Camellia, в 07 May 2010 - 09:50 PM, написа:
Просто в момента, в който го видях за пръв път изпитах еуфория, каквато не бях изпитвала друг път. Хитрият поглед на Барс казваше "Аз съм малко дяволче. Готови ли сте да ме обичате такъв?" Бяхме готови на всичко!
Браво Ками! А може ли една снимка на твоя приятел Барси??