Туморите страшният бич на старостта
#3
Публикувано: 15 January 2010 - 11:20 PM
Това е ужасно .При Чарли отначало забелязах като малка раничка там където им се събират устните,под нослето.Помислих че някъде се е наранил,може би от съда за храна,знам ли.Заведох го на вет,защото това нещо не зарастваше,никак не се сетих да му отворя устата.Когато вета го направи видяхме туморните образувания по небцето...вече се бяха развили.Какво можеше да се направи,нищо...казаха ми,нищо не можем да направим,не знаем колко му остава,като спре да се храни...това ще е.Изкара около шест месеца още, през това време гадостта в устата му растеше,деформира носа му,устните...затрудняваше дишането му...последните 5 дни преди евтаназията...спря да поема храна и вода.Старост-нерадост.
#4
Публикувано: 19 January 2010 - 01:49 PM
#5
Публикувано: 08 February 2010 - 03:50 PM
Авторът не помня, но същината на обясненето което четох някъде бе, че кучетата, покрай хората в днешно време живеят повече отколкото биологично им е дадено, ако бяха в "естествената" си среда. Казано по друг начин - ние чрез хубавия живот, грижите, лекуването и т.н. изкуствено продължаваме отредените им години и в един момент те просто получават един вид fatal error, който се изразява в туморите.
Не съм сигурна във връзката между двете, но за самото предължение на живота отвъд природната даденост съм до голяма степен съграсна. При нас кучетата нямат почти никаква амортизация. Те не ловуват, не бранят територия, не се бият за женски и т.н. и т.н., но затова пък се хранят редовно, здравословно и спортуват за удоволствие два пъти на ден, редовно ги ваксинират, обезпаразитяват, водят на лекар при всяко разстройство... Май не е лошо да си домашно куче като цяло
Must Love Dogs. Must Care. Must Share.
#6
Публикувано: 23 February 2010 - 03:24 PM
Моята Лорка преди около 3г. започна да и се потдува корема. Но тъй като тя си е с наднормено тегло от доста ранна възръст в началото просто намалихме храната, но тя продължи да се потдува. При мини пинчер се забелязва лесно. Заведохме я на вет за щастие на време. Тумор на матката. Изрязаха го целия тумор,оказа се доброкачествен, после към две седмици сутрин и вечер я водихме на вливки. За сега всичко е наред, да чукна на дърво това лято ще стане на 10 години. Преди няколко месеца и направихме пак прегледи и изследвания, но нищо не се е върнало. Явно добре са изрязали всичко.
Не пожелавам на никой да минава през подобни терзания, наистина е ужасно. Цялото семейство бяхме на тръни през цялото време и преди и след операцията. Но ако все пак се случи на някой ви пожелавам като нашия край. И дано ни радва още дълги години баба Лорче
#7
Публикувано: 26 February 2010 - 09:11 PM
Няма лошо куче,има лош стопанин.
#9
Публикувано: 29 March 2010 - 03:03 PM
Много съжалявам за кучето ви,много е тежко да загубиш приятел
#11
Публикувано: 16 April 2010 - 12:46 AM
Вече 10 дни откак я няма моята мила кучица...
Мислех, че времето лекува, но не - днес ми е три пъти по-гадно...
Отиде си моето момиче, да, евтаназирах я, но не ми е по-леко. Чувството, че съм я убила, а не спасила не спира да ме преследва.
Внезапно се влоши, лекувахме симптомите, никой не даваше нито надежда нито гаранция. Всичко започваше и свършваше с изречението "предвид възрастта на пациента..." Какво му е по дяволите на едно 14 годишно куче? Отписано, безнадеждно? Така ли е?
След като получи вестибулит (с неизяснена причина), намерихме и образувание в корема й. Било тумор. Вероятно е така но не мога да го повярвам. Исках да й направя аутопсия, но ... бяха празници. После внезапно ме обзе страх - че може да науча нещо което не искам. Лутах се между "да" и "не". Накрая отсякох - взимаме си я цяла и непокътната да я погребем. Днес обаче трижди съжалявам за това си решение. Мисълта да ида да я изкопая ме преследва непрекъснато. Знам, че звучи прекалено налудничаво и безсмислено, но много въпросителни останаха в мен.
Да, имаше нещо в корема си. Голямо колкото пъпеш според лекарите. Рентген, ехограф - все едни и същи заключения. И въпреки всичко червейчето на съмнението не престава да ме гризе. Убих ли я или я спасих?
Отлагахме 5 дни. Накрая я приготвихме, измихме, подсушихме и заведохме в кабинета за "последното й причастие". Сто пъти ми идеше да се откажа. Нещо вътре в мен казваше, че постъпвам правилно. Но само час след това вече съжалявах. Защо???? Нямаше връщане назад, тя вече беше в друг свят. А аз опитах ли всичко до край?
Убийствено е! Да се измъчваш от въпроси дали си постъпил правилно? Презирам се. Нима наистина убих кучето си?
Тя- която лежеше все в краката ми. Тя - която обожаваше семейството ми, котките, децата и целия свят. Тя - която може би искаше да живее още но просто не можеше да се изправи и да тръгне. Ако я подпомагах вървеше макар и с усилие. Направих ли нужното или .....
Много боли.... вероятно го знаете. 10 дни откак я няма и все не намирах сили да напиша нещо повече за нея. Днес просто ми избиха бушоните. Съжалявам ако не е правилната тема - изтрийте го или го преместете. Боли! Много боли!
Отиде си от този свят на връх Великден!
#12
Публикувано: 16 April 2010 - 10:08 AM
#13
Публикувано: 16 April 2010 - 10:26 AM
Must Love Dogs. Must Care. Must Share.
#14
Публикувано: 13 May 2010 - 09:26 PM
Свързаха ме с момиче от София, която е имала подобен случай и е излекувала напълно кучето си чрез билки. Друго не ми остана, затова се обадих на билкаря, към когото беше така добра да ме упъти. Втора седмица й варя чай и й го давам всеки ден. Не искам да бързам да се радвам, но вече два от туморите почти изчезнаха.
#16
Публикувано: 14 May 2010 - 04:09 PM
#17
Публикувано: 14 May 2010 - 04:50 PM
02/9612074 - Еньо Миланов - кв. Симеоново, ул. Света Магдалена # 60.
Чаят се казва "Съни".
Вари се 1 супена лъжица за 3 мин. Престоява 1 час и се приема 2-3 пъти на ден. Мойта кучка го изпива наведнъж. Към него добавям малко мляко или някой бульон, за да има желане да го пие.
Понеже не съм от София, обадих се на телефона и поръчах по куриер.
26 лв ми излезнаха билките, крема за мазане с разни растителни масла и билки, и цената на доставката.
Понеже имам още едно старо куче, ако наистина на това му мине всичко, на другото ще му дам да пие профилактично.
#18
Публикувано: 14 May 2010 - 06:25 PM
#19
Публикувано: 14 May 2010 - 07:34 PM
Когато спря да се храни аз знаех какво следва но нямах сили да я приспя,мислех си че това е предателство от моя страна.Сега се виня че не събрах сили да я преспим,а я оставихме да страда до края.Виждаш ли че ти се укоряваш за това че един вид си я предала а аз за обратното,така че каквото и да направим пак най вероятно бихме изпитали вина.Болката е голяма и няма думи с които да се опише,ще я разберре само този който я е изживял.Миличката беше душица,изкара живота си в къщи при нас,спеше при мен в завивките.Никого не е ухапала през живота си. Възпитах я с огромна любов и търпение и беше част от семейството. Липсва ми и болката не минава,няма ден в който да не плача,събуждам се а лицето ми обляно в сълзи.Трябва да се справим,въпреки болката.Старая се да мисля позитивно,а това ме навежда на мисълта врая на краищата в сърцето ми останаха хубавите спомени,а те никога няма да умрат.
#20
Публикувано: 15 May 2010 - 12:14 AM
Аз изпитвам вина, че я приспах, а ти Maari - обратното. Имаш угризения, че не си го направила. Дали ако бях в твоето положение щях да съм по-спокойна? Едва ли. Ех угризения, ех.....
Мисля си, че колкото и да се подготвяме за неизбежната раздяла с любимците си, всъщност никога не сме достатъчно подготвени. Когато Сарка навърши 11-12 години започнах да си казвам "е, остава по-малко отколкото е минало, колко точно не знам, но от тук нататък всяка година живот ще й е като подарен". Опитвах се да свиквам с мисълта, че някой ден неизбежното ще се случи. Само не знаех как точно..... Мислех, че повтаряйки си го на ум ще съм по-подготвена за онзи момент.....
Понякога си представях, че просто заспива вечен сън и така я намираме, друг път си представях черните краски на някоя коварна болест....
Не исках да е нито едното от двете!
Честно казано, най-малкото съм мислила, че ще е тумор. Не, че някой е застрахован от това. Та аз дори не доказах, че тумор е основната причина, просто виждах тежкото здравословно състояние на животното и осъзнах, че до края е останало твърде малко време. 14-те й години ми се сториха като 14 дни. Исках тепърва съвместния ни живот да започва, но уви не можем да върнем времето назад. Дори не ни предложиха операция, а когато аз попитах за такава - нямало смисъл. Прогнозите бяха от черни по-черни - че може да не издържи операцията ако я предприемем. Че ако не направим нищо - може пък "нещото" да се спука и тя да умре внезапно. Че може тумора да расте, ама може и да го стопираме някак си.... Всъщност доста противоречиви (за мен) бяха мненията. Единственото всеобщо съвпадащо мнение беше - кучето няма повече шанс.
Знаете как е, всеки познава до болка кучето си - поведението му, кога го боли, кога се радва, кога е нещастно или щастливо, какво обича и не обича. А Сарка беше едно жизнерадостно куче, което обичаше всичко и всички. Никога не беше ухапала нито човек, нито животно. Обожаваше котки - виждах го на разходките навън. Впоследствие така се случи, че се сдобихме и с писани. Голяма игра падаше, толкова забавни моменти, толкова мили случки, снимки и ситуации. И няма как да е другояче - все пак беше ирландски сетер. Знаете ги какви са темпераментни, обичливи, себераздаващи се.... Всеки би казал така за своето куче, независимо от породата. Защото това е НЕГОВОТО куче. И защото ги обичаме до болка. И когато ги загубим разбираме що е то огромна болка.
Опитвам се да си спомням само хубавите моменти, но не знам защо неволно винаги пред очите ми изплуват последните й дни. Дни на мъка, на моята безпомощност, на нейния поглед с който не знам какво ми казваше "спаси ме от мъките, нали ме обичаш" или пък "не ме изоставяй, имам нужда от теб, искам да живея още". Бях твърде объркана, твърде заета с грижите по нея.
Наистина туморите са голям бич. Може ли човек да избира смъртта на кучето си? Има ли лека или тежка смърт?Мисля, че каквато и да е причината - винаги ще изпитваме угризения. Поне при мен е така.
Съчуствам на всички вас, които сте загубили домашните си любимци независимо по какъв начин е станало. Понякога, когато чета тук се разплаквам. Друг път ви чуствам много близки, без да се познаваме. Може би защото ни свързва нещото, наречено куче. И неговите и нашите страдания.
Не пожелавам никому да минава през подобен ад. Показвайте ежедневно и ежечасно любовта си към вашите домашни любимци, защото някой ден те ще си отидат от нас. Не си казвайте "има още време" защото никой не знае колко е отреденото....