[Дури]

Кучешка усмивка

Започвам с усмивката на едно куче. (За мен усмивка, за други - озъбване. Само хората имат привилегията да се смеят! Дали да не ги наречем смеещи се животни?) Този весел помияр възнаграждаваше с кучешка усмивка всеки залък хляб:

Гледай, това куче се смее! Наистина! - до мене стоеше някаква жена. Да откриеш ентусиазъм на улицата, където хората, потънали в служебни неволи и грижи около семейните си владения, си кимват разсеяно, беше чудо.

В квартала с улички с весели имена се бяхме заселили горе-долу по едно и също време. По едно и също време из същата градинка (мърлява) разхождахме децата си, понасяхме спирането на тока, поправките на водопровода, опашките за мляко, за топъл хляб, за портокали по Коледа, разнебитените тротоари, очукания асфалт... Със старите гланцирани листове от календара постилах поличките си в кухнята. По Коледа и по Великден. След май следваше юни, след юни... Лято, есен, зима и пак пролет. Така и стигнахме до промяната! Последваха изборите, на които си мислехме (въодушевено), че избираме.

С тях - и политическите разправии, новите телевизии, новите правителства, старите разправии, все същите тротоари, същия очукан асфалт, все по-боклучавата градинка - това, което от смеещи се ни направи озъбени животни. (Смеещите останаха във вид на платена публика по шоутата.) Общото унижение, с което новите времена ни дариха, сплотява по-лесно от всяка солидарност. Нас то ни обедини (озъби) във всеобщо ожесточение. (СОЛИДАРНОСТ не значи толкова съдружие, колкото заедност. Като изключим финансово-битовите съдружия заедности!, тя ни е сплотявала два-три пъти през гордата ни 1300-годишна история!)

С тази жена освен страниците от календара, които свършваха в кухнята, ни събра дарбата на кучето да се смее. (Не знаех името й, къде живее, какво работи, не я и попитах. И тя не знаеше нищо за мен.) Носехме му остатъци от храна, кокали, хляб, заставахме една до друга, търсехме му име: Хайо, Хахо, Кучо... Говорехме си работи, които не се помнят - пръсват се из прахоляка, остават във въздуха - придават ведрина на деня... Може и да пазят човешките присъствия - ще ми се да вярвам, че те са част от светлината. Сияния в сиянието й. Духовете на духа й.

Понякога жената водеше под ръка много възрастен мъж - едър, с побеляла грива. Тежки вежди прихлупваха (може и да скриваха?) очите му. Неин мъж? По-скоро баща. Веднъж на една от уличките с весели имена, между няколко къщи с дворчета (все още!) попаднах на къщата им. Спретната градина зад кована ограда. Стояха навън. Под широката стряха имаше разнебитена кучешка колиба. Тези хора, изглежда, са гледали куче - затова и привързаността им към уличния пес. Поздрави от Кучо, казах. Искаш да кажеш от Хахо, отговори ми тя. Поусмихнахме се - беше шифърът ни за заедност. Възрастният мъж, притворил очи, се припичаше на слънце. Той приветливо кимна, кимнах му и аз.

Обичах да минавам край тях, излизахме заедно, хранехме кучето, приказвахме. Случката, която ни сближи, се удължи - беше вече история. Траеше години.

Новата преса ни връхлетя едновременно с Промяната. Вестници, вестници... През едрите заглавия започнаха да извират факти. Плоският едноизмерен свят придоби дълбочина. (Потъвам в нея, обръщам се за дъно!) Четяхме жадно - наред! Седмици, месеци... Един ден попаднах на кратко съобщение: На уличката с весело име на някакъв номер (дали не точно къщата на новите ми познати?) живееше един от убийците в Белене! (Пишеха името му.) Майстор на смъртта. Тояги и тръби. Кал. Прасета... Изтичах ужасена към къщата. Минах колкото може по-надалеч. Гледах за номер на вратата. Нямаше. (Дали не го бяха свалили?) На мястото на две от предишните къщички (с кои номера?), строяха блок. Старият човек, бащата (така и не научих как се казва) беше на двора. Затворил (скрил?) очи, той се припичаше на слънце. Около него - градински теменуги, слънчица - невени, парцалки небе - незабравки, дебели розови божури, преливащ през оградата люляк... Лекомислена пролет! Дремеше, отпуснат блажено на пейката. Скулптирана от светлината, фигурата му тежеше - дали не с грамада от минало? (Помнеше ли го? Хора като него смеят ли да помнят)? Едър, заплашително неподвижен... Беше ли убиецът от Белене? С когото всекидневно се поздравявах? Бащата на усмихнатата женица, с която си говорехме за кучета?

Шарена градина, улица с весело име, куче - шифър за заедност? И някъде наблизо в сиянието на светлината - старец, примигващ срещу слънцето.

Избягвам да минавам край тях. Гледам да не срещам жената. На мястото на къщата с градинка сигурно вече са издигнали блок. Хората предпочитат да живеят в блокове. Улицата е със същото весело име.

Рада МОСКОВА
http://209.85.129.13...k...=clnk&gl=bg

[Дури]

ВИНОВНИЯТ

Нямаше как. Беше истинска хала.
Лаеше страшно и прежалих го аз.
Взех го в колата и далеч от квартала
го пуснах навънка и дадох газ.
Беше ми тежко, но повтарям пак
лаеше страшно нямаше как!
И ето след седмица нещо драска вратата,
нещо чука с опашка, скимти и квичи,
нещо ми скача върху рамената,
нещо ме лиже със сълзи в очи!
Мръсен и кален,
отслабнал и жален, с една рана дълбока
отстрана на хълбока
търка се в мене и гледам го аз,
слушам, разбирам му кучия глас.
- Господарю - той каза - господарю любими,
от сърце ти се моля, вината прости ми!
Аз съм твоето куче!
Аз не знам как се случи!
Гледай, вярна муцуна
в краката ти слагам:
честна кучешка дума,
не съм искал да бягам!
Сигур там зад завоя
съм се някак отбил
и загубил съм твоя
автомобил!
Ау как беше ужасно!
Ау как беше опасно!
Стигнах няколко пъти
до един магазин,
но закрит бе дъха ти
от лъха на бензин.
Ти навярно си свирил
и ругал своя пес,
но и аз съм те дирил
седем дена до днес!
Опрости ми вината!
Отвори ми вратата!
Няма вече да шавам,
свойто място ще зная
и от днес обещавам
дваж по-силно да лая!
- Влизай ! - казвам му строго - Но сърдит съм ти много,
няма никога вече да те водя далече!

Валери Петров

[Дури]

Жак Превер

Пуснете вкъщи кучето, покрито с кал.
И толкова по-зле за хората, които не обичат
нито кучетата, нито пък калта.
Пуснете вкъщи кучето, въргаляло се сред калта.
И толкова по-зле за хората, които не обичат кал,
които не разбират,
които не разбират кучето,
които не познават и калта.
Пуснете кучето да влезе вкъщи.
И нека се отърси от калта.
То може винаги да се окъпе.
Водата също би могла да се измие.
Не могат никога да се измият тези,
които казват, че обичат кучета,
но при условие, че...
А кучето, покрито с кал, е чисто.
И калта е чиста.
Понякога водата също бива чиста.
А хората, които казват: при условие, че...
Точно тези хора не са чисти,
никак не са чисти.

Превод Иван Бориславов

[Дури]

Кучето и котката
Естонска народна приказка

Някога кучето и котката си живееха като брат и сестра. А сега кучето мрази котката, гони я, лае подир нея, иска да я ухапе. Защо? Ще ви кажа.

Веднъж стопанинът повика при себе си кучето и котката и рече:

Отваряйте си очите! Пазете ми имота, защото покрай моята къща се навъртат крадци, а зимникът е пълен с мишки.

Ще го пазим измяука котката, но ти какво ще ни дадеш?

Ще ви храня отвърна стопанинът.

С какво? попита кучето.

Сутрин ще ви давам варено месо, а вечер печено.

Чудесно! облиза се котката. Хайде да сключим договор.

Може рече стопанинът и написа договора. Подписа се най-отдолу и го предаде на котката. Тя захапа бялата книга и с меки стъпки се спусна към зимника.

Къде отиваш? попита я кучето.

Отивам да скрия договора в зимника. Там има едно тъмно и скришно място зад чувалите, в които стопанинът държи житото си. Никой не може да го намери.

Но още през същата нощ мишките намериха договора и го изгризаха. Сладко-сладко си похапнаха.

Минаха два-три дни. Кучето и котката огладняха и отидоха при стопанина. Дай ни да ядем месо!

Какво месо? попита ги разсеяният стопанин.

Месото, което ни се полага по договор.

Какъв договор? Донесете го.

Котката и кучето се вмъкнаха в зимника, претършуваха много място, но от договора бяха останали само огризки. Тогава кучето кипна от гняв и подгони котката.

И не можа да й прости до ден днешен за изгризания от мишките договор.

Край

Ангел Каралийчев. Приказки от цял свят. Издателство Пан, 1998

[Дури]

ГОВОРЯЩОТО КУЧЕ

Светослав Райков Пейчев

Отворих пощенската кутия и видях, че освен вестник вътре има и някакъв плик. Беше писмо за сина ми. Нямаше марка, а само печат от Военното окръжие. Крайно време беше. Повечето от приятелите му бяха получили вече повиквателни и ето, че и него го потърсиха най-сетне.
Качих се в апартамента, поставих писмото на масата и зачаках да се прибере. Бях притеснен от това как той ще приеме новината.
Около обяд го чух да отключва входната врата и след малко влезе във всекидневната.
- Добър ден!... Какво се е случило? - попита той, забелязал напрегнатия израз на лицето ми.
- Получи се писмо за теб. и посочих към масата.
Взе плика, огледа го бегло и бързо го отвори. Разгъна листа и се зачете.
- Вземат ме в армията. Това е... А ти изглеждаш така, като че ли ти ще ходиш в казармата. За мен ли се притесняваш?
- Ами не знаех как ще реагираш... По мое време някои се радваха, защото хората казваха, че който не е служил войник не е истински мъж. Но пък други които се считаха вече за мъже ги беше яд, че ще им ограбят най-хубавите години напразно... Тогава службата беше две или три години... Не като сега - кратка и лека. А ти какво мислиш?
- Всичките ми приятели влизат в казармата. Аз, ако остана навън какво ще правя без тях сам? Пък и мисля, че ще ми е интересно. Сигурно там ще науча много нови неща... Чува се, че може би съвсем скоро ще премахнат задължителната служба... А ти къде си служил? Защо никога не си ми разправял за твоята служба?
- Трябва да запомниш сине, че историите и разговорите за казармата никак не се харесват на момичетата и жените. Този свят е непознат за тях и аз затова съм се въздържал да говоря за годините ми в армията... А и ти никога не си ме питал.
- Но сега сме сами! Хайде, разкажи ми. Трябва да имам някаква база за сравнение. Може би тогава казармата е била голяма тъпотия, а?
- Добре, но какво точно искаш да ти разкажа и от къде да започна?
- Ами, по-главното и интересното... Започни от времето когато си завършил училище и си бил като мен на моите години...
На неговите години... Това беше толкова отдавна, а като че ли беше вчера... помислих си аз и поласкан от молбата му и от това, че има какво да му разкажа започнах своя разказ.

... И ние като вас бързахме да завършим училище и да се понесем по течението на живота. Но щом това стана, като че ли най-хубавото остана зад нас.
Когато ми връчиха дипломата за среден техник по радио и телевизия от техникума се запитах: А сега на къде? Към някой забутан сервиз или към университета?... Абе, я да взема да си поживея това лято, пък после ще видим. рекох си аз и запраших към морето. А там като ме грабна живота, забравих да се прибера. Само че, от Военното окръжие не бяха ме забравили и един телефонен разговор с дядо ти сложи край на моите удоволствия и подвизи край морето получил бях повиквателна за казармата... и се върнах.
Мислех, че службата ми ще е свързана с професията, която бях усвоил. Може би радиолокатори или нещо такова. Само че... ме взеха граничар. /Тогава границите се пазеха от армията, а не от гранична полиция като сега./ И то не какъв да е граничар, а водач на куче. После клетва, два месеца школа в Берковица и ме запокитиха с кучето чак в Резово - на турската граница. Тъжна история. Единственият светъл лъч в нея беше кучето ми Вихър. Супер обучено и страхотно умно с един-единствен недостатък не можеше да говори. Като си помислих, че разни празноглави птици го могат това, а Вихър не, реших да поправя тази несправедливост. Ударих един телефон до дома и поръчах да ми изпратят веднага в колет практическата ми дипломна работа. След седмица го получих. Това бе миниатюрният УКВ радиотелефон /тип уоки-токи/, който бях конструирал като ученик.
Веднага монтирах единия апарат от вътрешната страна на нашийника под врата на кучето. Гъстата му и дълга козина го скри напълно и той бе незабележим. Оставих Вихър на плаца, а аз с другия апарат се скрих зад бараките и оттам започнах да му давам команди. Отначало кучето се заозърта учудено, че чува гласа ми почти до ушите си, а не ме вижда. Но изглежда играта му хареса и след няколко опита започна да изпълнява командите безпрекословно. Получи се нещо като дистанционно управление.
Даже вече си представях, че ако преследваме някакъв бандюга край браздата и изведнъж това 60-килограмово куче скочи насреща му, изръмжавайки /с моя глас/ Не мърдай!, Ще те изям! той щеше да напълни гащите от шубе.
Загубих още няколко дни, докато го приуча да различава и изпълнява командите ми само когато се отнасят за него и да не реагира когато говоря на други чрез апарата под врата му. Никой още нищо не знаеше. След няколко дни, връщайки се от наряд, видях артелчика понесъл две щафети шпек салам да пресича плаца към кухнята. Веднага откачих повода на Вихър и дадох команда:
- Дръж! А за да не го атакува, веднага подадох втора Пази!
Кучето пробяга разстоянието от 30-те метра почти мигновено, оправдавайки напълно името си. Препречи пътя на артелчика и застана в стойка пред него изръмжавайки предупредително. Аз се прикрих и включвайки радиотелефона, чух гласа на войника.
- Знам те... Ти си Вихър, нали? Искаш салам, но той не е за теб. Хайде, пусни ме да мина... и понечи да го заобиколи.
Кучето изръмжа страшно и оголи големите си зъби, а аз в този миг произнесох приглушено в микрофона:
- Не мър-р-дай... тук Вихър излая. Дай сала-а-ма... продължих в същия тон аз, а кучето изръмжа отново страховито.
Изглежда илюзията, че кучето говори, е била пълна, защото артелчика се втрещи. Изпусна едната щафета и зина от изумление. После се врътна бързо и хукна с вик обратно към артелната, като пелтечеше несвързано:
- Говори... говори бе! Казвам ви, то говори! Елате да чуете! Говори...
Нямаше време за губене прошепнах тихо нова заповед:
- Апорт /донеси/! и моят четириног приятел захапа послушно салама и ми го донесе. Под прикритието на храстите се приближихме внимателно да видим какво ще стане по-нататък. Тъкмо навреме. Артелчика се появи отново, този път заедно с фатмака, като продължаваше да обяснява силно възбуден:
- Ето, тук ми каза: Дай салама... ръкомахайки заповтаря То говореше, малко неразбрано, но говореше ви казвам... и се обърна към насъбралите се граничари, сякаш търсеше от тях подкрепа за думите си.
- А къде е сега саламът? строго попита старшината.
- Ами, не знам. Сигурно то го е взело заозърта се артелчикът.
- Така значи! Говорящото куче е взело салама, а? Ти на кого ги разправяш тия? Изял си салама, а сега лъжеш старшината, а? Мирно! Един месец без отпуск! раздаде правосъдие на място ядосаният фатмак.
Работата стана дебела и аз се показах със салама в ръка и кучето до мен. Обясних всичко и направих нужната демонстрация. С Вихър ги оставихме с широко отворени уста и очи. Голям смях падна и заповедта естествено бе отменена с препоръка все пак да не превръщаме заставата в цирк. А слухът за говорящото куче Вихър бързо обиколи съседните застави. И тъкмо когато беше на върха на славата си, се случи нещастието. При нощен обход един уплашен новобранец, без да изчака отговора на паролата прибързано стреля по нас. Аз се отървах без драскотина, но Вихър бе ранен в крака. Оправи се бързо, дори не куцаше, но уставът забраняваше ранявано куче да работи на браздата. Така ни откомандироваха и двамата в София в охранителната рота.
Преживели какво ли не, ние бяхме неразделни дори през отпуските. Така беше и през оная събота. Бавно минахме през градинката пред халите и събрали възхищение в погледите на деца и възрастни влязохме в закусвалня София да обядваме. Оставих кучето до една от свободните маси, а аз взех празна табла и се наредих сред чакащите предимно студенти.
Нямаше голям избор и взех супа топчета, телешко с ориз, хляб, салата и реване. Платих на касата и отнесох всичко при Вихър, който ме чакаше възпитано. Тогава видях, че съм забравил прибори и отидох да си взема. Когато се върнах какво да видя?! Един негър седнал на моята маса и яде супата ми, набивайки едри хапки хляб. Сигурно е някой от африканските студенти, които избутват криво-ляво у нас, а като се върнат в родината си стават министри помислих си аз. Нещастник! Трябва доста да е закъсал, щом се храни с остатъци в закусвалнята. Но все пак това не бяха остатъци, а моя обяд. Жалко за супата! Вихър остана без любимите си топчета. Погледнах към кучето, а то сякаш възмутено от вида и постъпката на африканеца, беше обърнало гръб и зяпаше по другите маси.

[Дури]

(продължение)

Седнах на стола срещу тъмнокожия и дръпнах таблата с обяда си към мен, като великодушно му отстъпих наченатата супа. Той престана да яде и каза бързо нещо на френски. Макар да го бях учил този език в училище, нищо не бях научил и естествено нищо не разбрах. Помислих, че ми се извинява за грешката си.
- Хайде, хайде, от мен да мине. Аз съм войник и знам какво е глад. Лапай и бягай казах му аз, докато свалях намордника на кучето. Той го погледна боязливо и явно неразбиращ български, отново загреба усърдно с лъжицата.
Кучето се опита да привлече вниманието ми към някоя от съседните маси, но аз си имах достатъчни проблеми с Черньото и ако не внимавах, той щеше да излапа всичко. Атакувах смело телешкото с ориз, като от време на време подавах по някой неоглозган кокал на Вихър. Видях как жълто-черните очи на африканеца се насочиха лакомо към салатата и възмутен от нахалството му, го пресякох:
- А, не! Стига ти толкова аванта! и светкавично се справих с нея.
Той пак започна да ломоти нещо на шибания си език, но като видя как кучето ми с едно щракване на челюстите схруска един внушителен кокал, млъкна. Дали от бързината или заради кучето, целия се изпоти и бръснатата му глава лъсна като тиган. Свършихме почти едновременно той със супата, а аз с второто. Оказах се по-бърз с частица от секундата и успях да измъкна реването изпод хищните му ръце. Рязнах го на две и подадох едното парче на Вихър, а другото напъхах в устата си с чувството на победител.
Африканецът се изправи нахален и недоволен и пак взе да каканиже неразбираеми думи. Аз също се изправих. Кучето заръмжа тихо, но заплашително. Той погледна кучето, после огледа парадната ми униформа и съзрял войнишкия нож на колана ми, млъкна. Видях страх в мътните му очи миг преди да избяга. Горкия! Сигурно ме беше взел за полицай с това куче и с тази униформа. А че имаше страх от полицаи и кучета, не ще и дума. Явно в тяхната черна държава яката ги тупат.
Събрах всичко на таблата и се обърнах да я отнеса. И тогава... Тогава видях на свободната маса зад мен кротко да ме чака таблата с моя обяд: супа топчета, телешко с ориз, хляб, салата и реване без прибори.
Погледнах Вихър, а той сякаш наистина ми проговори: Като не знаеш френски, аз исках да ти кажа и те дърпах, но ти държеше на всяка цена да изядем обяда на африканеца, така че не ми се сърди. Пък и на мен той не ми беше симпатичен и като че ли ми намигна приятелски.

Превивайки се от смях синът ми хвана телефона, а аз отидох в кухнята да приготвя обяда.
- И аз получих повиквателна за казармата. Там било щур купон... Ще ти разправям като се видим... дочух го да казва все още смеейки се на приятелката си.

[Дури]

КАРАМАН

Много обичах есенните вечери на нивата при овцете. Прибираме стадото в егрека, напалваме огън и на малкото огнище пред колибата варим кутмач. Това ястие се приготвя от овче мляко. Кучетата лежат наоколо, а в очите им греят светлините от огнището.

По отсрещните егреци също горят огньове. Пламъците им трептят в далечината като току-що изгрели червени звезди. Чува се от време на време лай, подрънкване на звънци, човешки говор и пак тишина.

В една такава спокойна вечер дядо тъкмо сложи малкото котленце на огъня, и далече откъм горните егреци се понесе настървено лаене. Ставаше нещо лошо, но не можехме да разберем какво.

Нашите кучета наостриха уши. Караман, който лежеше спокойно край огъня, вдигна едрото си тяло, излая и започна да обикаля около затвореното в егрека стадо. Дядо наметна дрехата си и загледа в тъмното:

- Май ония са връхлетели нечие стадо!

През цялата нощ се чуваха кучета и човешки викове. Караман обикаля около стадото до разсъмване. Искаше ни се да проверим какво е станало, но не смеехме да оставим овцете сами.

На сутринта се разбра всичко. Единак нападнал стадото на Никола Крайнички тъкмо когато задрямал. Трите му кучета, щом надушили вълка, глътнали езиците си и даже не могли да излаят. От страх те се наврели в краката на заспалия в колибата овчар и така го събудили. Скочил той, изтичал към овцете и видял страшна картина - цялото стадо натръшкано, а от единака ни помен.

Овчарите се изреждаха да видят нещастието. Сто и десет овце - нито една жива. Никола Крайнички скубеше косата си:

- Хора, какво ще правя сега? Как ще живея, кажете ми?

Овчарите го гледаха съчувствено. Всеки от тях знаеше, че може да го сполети същото. Как да помогнат на пострадалия човек?

Още същия ден те се събраха на един от егреците и решиха - всеки да отдели от стадото си по колкото овце може. Така и направиха. Кой по две, кой по три, овчарите събраха сто и десет овце и ги заведоха на егрека на Никола. Той плака от радост и благодарност.

Но с това лошото не свърши. Единакът продължаваше да се навърта около егреците. Не минаваше вечер да не направи някоя пакост. Някои по-силни песове се осмеляваха да го нападнат, но той на бърза ръка прегризваше гръкляните им. Почти нямаше егрек без удушена поне една овца.

Единакът се превърна в страшилище за овчарите. Вдигаха хайки от хора и кучета, за да открият леговището му - не го откриха. Опитваха се да го застрелят с пушка, когато се вести около някое стадо, но и от това нищо не излезе. Вълкът беше не само грамаден и як, но и хитър.

Той нападше изневиделица в полунощ и докато хора и кучета се окопитят, натръшкваше по няколко овце. Пооредяха доста стада. Овчарите съвсем се объркаха и вече не знаеха какво да правят.

Дядо се угрижи и отслабна. Всяка вечер, щом затворехме овцете, той казваше:

- Единакът ще дойде и при нас, няма да ни подмине! Какво да правим?

- Дядо, нали тука е Караман - успокоявах го аз. Той поглеждаше с надежда грамадния пес и му наливаше в дървена коруба прясно мляко.

- На, яж, Карамане, събирай сили! Сега не ти е оня, дето го удави по лани. Единак е това - страшилище!

- Дядо, какво е единак? - запитах една вечер. Старецът простря ръцете си към огъня:

- Той, дядовото, преди да е станал единак, е бил в глутница. Правел е пакости с още десетина-дванадесет като него. Настъпила е страшна зима. Не са могли да намерят отникъде храна. Тогава от глад са се нахвърлили и изяли най-слабия от тях. След два-три дни са изяли втори, после трети. Накрая е останал само един - най-силният. Такъв става единак.

- Ами защо единакът не отиде в друга глутница?

- Не го приемат никъде. Такъв закон си имат, проклетите. Ще не ще, сам трябва да върви!

Два дни след тоя разговор вълкът нападна съседния ни егрек. Не можа да отмъкне овца, но разкъса едно куче. Дядо съвсем загуби спокойствие, аз също. Караман започна още преди мръкване да обикаля овцете и да лае. Останалите четири кучета му пригласяха от време на време, наклякали тук-там пред колибата.

На следната вечер, след като издоихме стадото, старецът рече:

- Хайде отивай в колибата и лягай - очите ти са зачервени от неспане!

- Дядо, ама и ти - страх ме е сам!

- И аз, и аз, хайде!

Прибрахме се. Все ми се струваше, че вълкът ще дойде тъкмо тая вечер.

Мислех си: "Ами ако единакът разкъса Караман? Не, няма да може. Караман е силен, много силен, яхна ли го - носи ме на гърба си. Кое друго куче може такова нещо? Пък и желязната гривна с шипове на врата му ще го пази от вълчите зъби. Нали Караман по-миналата зима изтърбуши един вълк пред очите ми. Да, но дядо каза, че единак било страшно нещо, последният от глутницата, най-силният!"

Вън изгря пълна месечина. Стана светло като ден. Караман неуморно тичаше в кръг около стадото: "Ау, ау, ау!".

Но лаят на кучето ненадейно се промени. Това вече не беше лай, а смесица от вой и ръмжене. Дядо скочи:

- Иде! Вдигай се, сине! Сега каквото ще става, ще става!

Взе приготвената от по-рано брадва и се накани да излиза. В това време четирите ни песа се вмъкнаха със скимтене в колибата при нас. Събраха се разтреперани в ъгъла и от страх подмокриха краката си.

Излязохме навън. Затърсихме с очи Караман. Той беше застанал от едната страна на оградата неподвижен, като направен от камък. Вече не лаеше. Само някъде дълбоко в гърлото му клокочеше спотаено ръмжене. На десет-петнадесет крачки срещу него, на малка височинка, също така неподвижен, беше застанал единакът.

Усетили присъствието на хищника, овцете трепереха, натрупани почти една върху друга. Някои от тях се опитваха да прескочат оградата. Но къде можеха да избягат?

Дядо погледна ужасеното стадо и заговори с треперещ глас:

- Дръж се, Карамане! От кутренце съм те отгледал, с прясно мляко съм те хранил - як да станеш! Стадото спасявай, чедо, страшникът дойде, ей го, пред тебе е!

Неподвижният Караман не трепна. Спотаеното ръмжене в гърдите му заклокочи по-силно и премина в късичък лай. Стори ми се, че с това той отговори:

- Не се боя!

Застанал иззад дядо с разтракани челюсти, гледах единака. Видя ми се по-голям от кучето. Отместих поглед към Караман - не, не е по-голям вълкът, само вратът му е по-дебел - цял дънер. А двамата врагове се гледаха, сякаш искаха с очи да премерят силите си.

Неочаквано вълкът поприклекна и полетя. Караман също. Срещнаха се и вкопчани се претърколиха няколко пъти. Изправиха се на задните си крака, а с предните се хванаха като хора, когато се борят. Зачаткаха зъбите си. При всеки удар от тях излитаха искри.

Караман налетя, захапа единака за врата и го повали. Но вълкът светкавично се измъкна изпод него, извъртя се и го захапа за муцуната. Кучето отскочи и веднага налетя.

Дядо все искаше да се намеси с брадвата, но борещите се така бяха вкопчани, че той се боеше да не удари вместо вълка Караман.

Двамата смъртни врагове отново се претърколиха няколко пъти и отново се изправиха на задните си крака. Тоя път чаткаха зъбите си по-бързо и по-силно.

Вълкът беше по-сръчен от кучето. На няколко пъти той го издебна и устреми муцуната си право към гърлото му. В тия мигове единакът можеше да прегризе гръкляна на Караман. Но там беше желязната гривна с острите шипове. Вълчите зъби удряха върху нея.

Ненадейно единакът събори кучето и заби зъби в едната му плешка. Караман зави от болка. Опита да се измъкне - не можа. Вълкът го държеше здраво. Дядо завика и хукна с брадвата в ръце. Той беше намислил да халоса единакът изотзад.

Но преди старецът да дойде, кучето изви главата си и успя да докопа предния крак на вълка. След миг единакът пусна плешката му, изръмжа диво и побягна на три крака. Четвъртият му преден крак се люлееше безпомощно. Караман го беше прегризал.

Опита се да избяга трикракият, но кучето го настигна. Бяха се отдалечили доста и не можехме да ги виждаме добре.

Тоя път давенето не трая дълго. Караман събори вълка и той повече не можа да стане.

На сутринта около нашия егрек се събра цялото село. Гледаха хората на земята убития единак и хвърляха шапките си от радост. Стадата им бяха спасени. Някои надонесоха бъклици с вино. Отнякъде довтаса гъдуларят с гъдулката. Моми и ергени направиха хоро. Стана истински празник.

Всички искаха да видят Караман, да му се порадват. Момите изплетоха венец от сини есенни минзухари и ги окачиха на врата му. А Караман, легнал пред колибата, облизваше пресните си рани и леко примижаваше с очи, сякаш нищо не е било.

Добри Жотев

[Дури]

Гениалното куче
Елин Пелин

Като си помисля, плаче ми се, господа. Удивително куче беше моя Мечо.
Бог да го прости. Такива кучета рядко се раждат. Особено в днешните времена.
Макар и човечеството да се е издигало в техническо отношение, все пак днешният век може да се класира като век на посредствеността. Да вземем нашия обществен и политически живот, да речем
А преди години не беше така.
И хората, и животните стояха на една недостигаема висота. Интелигентен - интелигентен. Прост - прост, и туй то.
Сега всичко се обърка и не можеш да различиш кой какъв е.
Всеки говори, всеки разсъждава, всеки ум дава, а никакъв полезен резултат няма.
Едно време и хора имаше, кучета имаше, сега тълпа, народ, демокрация, маса, колективитет.
А где е човекът? Скрита картина, намери го, ако можеш! За младежта и да не говорим - филмова интелигенция.

Извинявайте, че се увлякох, господа, аслъ ние ловците сме увлекателни натури.

Без тая наличност в характера нашият благороден спорт не би съществувал и количеството ни не би се увеличавало така баснословно, както е днес. Жалко само, че това става в ущърб на нашата флора и фауна, която, може да се каже, поголовно унищожихме.

Та за моето покойно куче Мечо ми беше думата. Гениално животно. Феномен. Ако не бяха го отровили безразборно градските агенти, аз ви казвам, че то ще-ще да изиграе своята историческа роля Или някое изобретение щеше да направи, или щеше да организира в съюз всички ловни кучета. Дисциплина, ум, съобразителност, нюх, страст това бяха негови неотделими качества. Веднъж, господа, ми се случи следующето. Една сутрин, още лежа на кревата си, чувам моя Мечо скимти н драще на вратата.
Понеже му знаех добре характера, ставам бързо, отварям и питам:
- Какво, Мечо, какво има? Той завъртя опашка, залая, заскимтя и пред мен, пред - мен - право в кухнята, вдигна предните си крака въз стената и залая срещу календара.
Поглеждам - 1-и август (по онова време на тая дата се откриваше лова).
Аз, залисан нещо в работа, бях съвсем изумил. А то, животното, видяло календаря и рекло да ме подсети.
Макар че нямах разположение да ходя тоя ден на лов, рекох да направя удоволствие на моя Мечо, облякох се набърже, взех чифтето и хайде на гарата, Мечо тържествува. Взимам аз първия трен за Сливница (там обикновено аз откривах лова си) и подир един час пристигам на мястото. Пък се улучи и един хубав ден, само за лов. Тръгнах аз из стърнищата около гората с моя Мечо, пата-кюта, пата-кюта, направпх връзката. Мечо ликува. И едни стойки прави, едни грациозни маниери, едни дипломатически фокуси - остави се. Пък лов имаше тогава! Яребици, пъдпъдъци, колкото искаш. Работихме ние с моя Мечо докъде обед. Аз се поуморих, а той не иска да знае. Мислех малко да си почина, но по едно време, гледам, онова ми ти куче по лази из стърнището и направи една такава поза - просто паметник. Тръгнах аз към него. Отведнъж дойде ми на ума, че има да уреждам полица при покойния Ганчо Богданов. Бре, ами сега! Честта преди всичко. Гледам на гарата пристига трен. Затичвам се аз, вадя билет обратно за София и едвам се покачих на стъпалото, тренът тръгна. Чак тогава ми дойде на ум, че кучето остана. Е, рекох, ще си дойде. Разчитах на неговата интелигентност.

Пристигам аз, господа, в София, уреждам си работата и отивам в къщи да си почина Както съм полегнал, така съм и заспал. Кога се събудих, часа пет. Първата ми мисъл е, разбира се, за кучето. Ставам и питам слугинята дойде ли си. Няма го. Грабвам аз пушката и пак на гарата. В шест часа заминава трен за Сливница и аз се бухам в него. И знаете ли какво, господа? Заварвам моя Мечо на същото място, още държи стойка! Но това нищо. Случи се нещо по-важно и по-интересно с моя Мечо. А това се отрази, така да се каже, и върху моята съдба. Един ден кучето липса. Няма го никакво. Бре, какво стана? Пращам слугинята да го търси - няма го. Пък аз нямах време тоя ден. Бях много залисан. Решаваше се съдбата ми. Тая вечер щях да се годявам Всичко уговорено. У милата ме чакат. Аз влюбен. Тя добра и благородна и при това нямаше нищо против моята ловджийска страст. А тоя ден, обречен за радост, се огорчи, моя Мечо беше се изгубил.

Както и да е, аз, макар и много наскърбен, едвам дочаках вечерта и се упътих към дома на моята бъдеща жена. И както вървя из една затънтена уличка, как да ви кажа, бях малко възрастен ерген, някак си беше ме срам да вървя из по-шумните улици, срам ме беше да не разберат намеренията ми. Както и да е. Вървя аз из една затънтена уличка и на едно място на тротоара, гледам, моя Мечо застанал на стойка и вдигнал глава нагоре, стои, не мърда. Поглеждам и аз - какво да видя. На стената закачена фирма: Кръчмарница "Пъдпъдък". Моля ви се, на тая фирма моя Мечо направил стойка. И то от сутринта още. Зарадвах се аз безкрайно много. Извиках Мечо и влязох в кръчмата.

Там се събрали хора и го наблюдават. Влязох в разговор, седнах да пийна нещо. Запознах се с публиката. Не щеш ли, те всичките колеги-ловци.
Развързахме езиците, увлякохме се и аз забравих, че съм тръгнал на годеж. Гледам, часът станал един през нощта. И аз, значи, пропуснах случая. Че после от срам и от мъка почнах всеки ден да ходя в тая кръчмарница "Пъдпъдък", опиянчих се и си останах до ден днешен стар ерген. Е, бог да прости моя Мечо. Благодаря му. Може би той нарочно направи това, да ме спаси от беля. Интелигентно животно беше.

[Дури]

Една легенда..
Когато Ной построил своя своя кораб и повикал по един чифт от всяко живо същество, изборът му за кучета паднал върху афганската хрътка като най-древната порода.
Ето защо много често тази порода се споменва като "Noah's choiце" (изборът на Ной).
Когато настъпил потопът корабът на Ной дълго се люшкал по вълните, гонен от ураганните ветрове.
Макар и солидно посторен в един момент корабът протекъл на една място.
Афганецът запушил с носа си дупката и така предотвратил по-големите неприятности.
За благодарност за тази постъпка и за да напомня за вечни времена Господ направил носовете на всички кучета черни и винаги влажни.