[bushkata]

[bushkata]

ЗАВЕЩАНИЕ НА ЕДНО ДОСТОЙНО КУЧЕ
от Юджийн ОНийл

Аз Силвердън Емблим О Нийл (познат сред семейство приятели и познати си като Блеми), тъй като усещам вече тежестта на годините и слабост обзема тялото ми, разбирам, че краят на живота ми е близо, с настоящото завещание, записвам моето последно желание и воля към моя Господар. Той няма да знае за съществуването му преди моята смърт. След това, потънал в самота, когато си спомни си за мен, внезапно ще разбере за завещанието ми и тогава, нека го запише в моя памет.
Малко неща оставям след себе си. Кучетата са по-мъдри от хората. Те не събират вещи. Не си губят времето в трупане на богатство. Не си развалят съня с притеснения за нещата, които вече имат и с тревоги за нещата, които още нямат. Никаква друга ценност не бих могъл да завещая, освен моята любов и преданост. Това оставям на всички онези, които обичам на моите господари, които ще скърбят най-много, на Фрийман, който винаги беше добър с мен, на Син, Рой и Уили и Наоми и..... но ако трябва да изброявам всички,които са ме обичали, ще трябва да напиша цяла книга. Може би е прекалено суетно от моя страна, но сега когато съм толкова близо до смъртта, пред която всички сме прах и пепел, трябва да заявя, че аз бях изключително обичано куче.
Моля моите Господар и Господарка да си спомнят за мен винаги, но да не тъгуват прекалено дълго. През целия си живот съм се опитвал да им доставям радост, а в тежки и трудни моменти да ги утешавам и развеселявам. За мен ще бъде болезнено да знам, че дори и със смъртта си ще им донеса мъка и печал. Нека знаят, че на света няма куче, което да е имало по-щастлив живот (а това дължа на тяхната безкрайна любов и грижа към мен).
Сега, когато съм почти сляп и чувам лошо, окуцях, а обонянието ми отслабна толкова, че и заек да мине под носа ми аз едва ли ще разбера, започнах да губя достойнство и гордостта ми се превръща в унижение. Да продължавам да живея по този начин е подигравка със самия мен. Време е да се сбогувам преди да отслабна дотолкова, че да се превърна в тежест за себе си и онези, които ме обичат. Мъчно ми е, че ги напускам, но не съжалявам, че умирам. Кучетата не се страхуват от смъртта както хората. Ние я приемаме като част от вечния цикъл, а не като съкрушителна раздяла, която унищожава живота.
Кой знае какво идва след смъртта? Бих искал да вярвам на разказа на моя приятел далматинец - мохамеданин, че има рай, където си винаги млад и пълен с енергия, място където дните са безгрижни, а наоколо танцуват стотици чудни нимфи с прекрасни черни петна , място, където зайците тичат бързо, но не прекалено бързо (също както нимфите) и са толкова много колкото песъчинките в пустинята; място където всеки кръгъл час е час за хранене, където през дългите вечери горят милиони камини, в които цепениците никога не угасват, а ти се сгушваш на кравайче край тях, примигваш загледан в огъня, клюмаш и си спомняш за старите славни дни на земята и за любовта на някой Господар и Господарка.
Страхувам се , че очаквам твърде много за куче като мен, но най-малкото ще намеря спокойствие това поне е сигурно. Спокойствие и дълга почивка за едно старо, уморено сърце, за изтощените ми нозе, нос и уши, които ще намерят вечен покой в земята, която толкова обичах приживе. Може би така е най-добре.
Искам да отправя една последна гореща молба. Чувал съм Господарката ми да казва Когато Блеми умре никога няма да вземем друго куче. Обичам го прекалено много, за да имам другиго след него Сега бих искал да и кажа нека вземе друго кутре - именно заради любовта й към мен. Паметта ми ще бъде опетнена, ако тя никога повече не пожелае куче. Бих искал тя никога повече да не може да живее без куче след като веднъж е имала мен в семейството,! Аз никога не съм бил ревнив . Винаги съм смятал, че повечето кучета са добри (дори и онази черна котка, на която позволявах вечерно време да споделя с мен килимчето във всекидневната и на чиито чувства винаги съм отвръщал с добродушие и снизходителност а дори понякога с ). Естествено някои кучета са по-добри от други. Далматинците, естествено са най-добрите това го знае всеки. Така че предлагам моят наследник да бъде далматинец. Той трудно би могъл да бъде с такава вродена изисканост или толкова добре възпитан и способен колкото аз бях приживе. Господарят и Господарката не трябва да искат невъзможното. Но уверен съм - той ще даде най - доброто от себе си и въпреки неизбежните си недостатъци в сравнение с мен, ще запази паметта ми чиста . На него завещавам моите каишка и повод, както и палтото ми направено по поръчка при Хермес в Париж през 1929. Той никога няма да постигне моята елегантност когато прекосявах площад Вандом или по-късно по време на дългите разходки по Парк Авеню, когато приковавах всички възхитени погледи; но все едно надявам се той да успее поне да не изглежда като просто и нескопосано провинциално псе. Тук на вилата, той може и да се покаже достоен за сравнение с мен в някои аспекти. Предполагам, че ще се справя по-добре от мен в гоненето на зайци поне в последните години.
И въпреки всичките му бъдещи грешки и бели аз искрено му желая цялото щастие, любов и грижа в дома, който преди беше мой.
Една последна дума за сбогом, любими мои Господарю и Господарке. Всеки път когато дойдете на гроба ми, спомнете си с тъга, но и с любов за моя дълъг и щастлив живот с вас, кажете си "Тук почива онзи, който ни обичаше и когото ние обичахме ". И тогава, без значение колко дълбоко съм заспал аз ще ви чуя и дори цялата мощ на смъртта няма да възпре моя весел дух да хукне към вас с размахана опашка.

[bushkata]

Моста на дъгата

Точно досами рая, от тази му страна, се намира мястото, наречено Моста на дъгата.
Когато умре някоя животинче, което е било привързано към някой измежду нас, то отива при Моста на дъгата. Там има поляни и хълмове за нашите приятели, за да могат те да тичат и играят заедно. Храната, водата и слънчевата светлина са изобилни и нашите приятели се чувстват добре и уютно.

Всички животинки, които са били болни или стари са с възвърнати здраве и жизненост. Тези, които са били наранени или осакатени, са възстановени напълно и са отново силни - точно такива, каквито си ги спомняме в нашите блянове за отминалите дни.

Животинките са щастливи и доволни, с изключение на едно малко нещо на всички тях им липсва някой много специален човек, когото са оставили.

Те всичките тичат и играят заедно, но идва ден, когато някой внезапно спира и поглежда в далечината. Блестящите очи се втренчват. Страстното тяло потреперва. В един миг то се стрелва от групата, прелитайки през зелените треви, нозете му го носят по-бързо и по-бързо.

Вие сте забелязан и когато вие и вашия приятел се най-накрая се срещате, вкопчени в радостна прегръдка, никой вече не може да ви раздели. Целувки на щастие валят върху лицето ви, ръцете ви галят отново обичната глава и вие поглеждате отново в доверчивите очи на вашата животинка, отдавна напуснала вашия живот, но никога не липсвала във вашето сърце.

И тогава минавате под Моста на дъгата.

Заедно завинаги...

[sheba]

Боже аз съм луда. Постоянно следя тази тема- всякаш умишлено искам да си причинявам болка, всякаш искам да плача. Бушка това дето си публикувала на Юджин О`Нийл ме докара до рев с глас, когато за първи път го прочетох. Тогава се разплака и мъжа ми, което пък от своя страна ме шашна. Не предполагах, че толкова много е заобичал Шеба. Плачеше и я галеше.....

[rodegunda]

Най-любимия ми клип на тази тема .... колкото и да е тъжна. Заслужават си да ги помним.

[Кристина]

Ето нещо любимо и от мен....

[rodegunda]

[Виктория Христева]

не искам моето куче да ходи на моста на дъгатааа ..........

[emilvr]

Баси , кво сте се ксмихлюзили в тази тема ??

http://www.youtube.c...feature=related

Женска работа - стегнете се , кучето си е изкарало живота , то живее на по- бързи обороти ,
всеки ще умре ..
Вие натъжавате кучето си като го съжалявате .
Вероятно има други вселени , светове , никой не знае, и е смешно да ревеш за нещо което не знаеш , дали е по- лошо - или по- добро

Кой ше даде усмивка и песен пръв ??

[deni_avr]

So this is where we part, My Friend,

and you'll run on, around the bend,

gone from sight, but not from mind,

new pleasures there you'll surely find.



I will go on, I'll find the strength,

life measures quality, not its length.

One long embrace before you leave,

share one last look, before I grieve.



There are others, that much is true,

but they be they, and they aren't you.

And I, fair, impartial, or so I thought,

will remember well all you've taught.



Your place I'll hold, you will be missed,

the fur I stroked, the nose I kissed.

And as you journey to your final rest,

take with you this...I LOVED YOU BEST !



Jim Willis

[anela]

За моето малко мишле....Оливър

[nellidi]

Ани...не си го пускала другаде, случайно го видях...Оливър

[nellidi]

нарочно нов пост..

-----------

Стопанинът погали го с ръка



по рошавата рижава гърбина.



- Не крия, братче, жал ми е така,

но с теб си казваме довиждане.

Каишката под пейката захвърли,

под навеса изчезна на перона

и сля се със поток от хора пъстър,

забързан към експресните вагони.

А кучето дори не изскимтя

и само силуета му познат,

очи кафеви на изпроводяк,

с почти човешка, гледаха, тъга.

На гарата, стар дядо милозлив

му рече: Изоставен? Бих те взел,

ама поне да беше породист,

а то – обикновено дворно псе..

Огън от комина чак изхвръкна,

локомотивът ревна за последно.

На място, като бик, се поразтъпка

и във нощта се юрна непрогледна.

Във влака, позабравили за случая,

ту пушеха, ту спяха, ту се кискаха..

За рижавото безпризорно куче

тук вече не си спомняха, не мислеха.

Не знаеше стопанинът, че вънка

по релсите, събрало сетни сили,

препуска кучето и се задъхва

премигващата светлинка да стигне.

Че, спъвайки се, хвърля се отново,

от камъните лапите са в кърви,

и че сърцето вече е готово

направо през устата да изхвръкне.

И не разбра, човекът, как се случи,

но секнаха му силиците просто.

С чело се блъсна в перилата кучето

и тялото му полетя под моста..

Вълните трупчето под клоните забучиха..

Какво разбираш, дядо, от природа?

Може тялото да бе на дворно куче,

но сърцето – от най-чистата порода!

Едуард Асадов

[lizka]

[dikari]

Dani Tralala Mihailova


Едно малко кафяво куче ходеше бавно по тъмните улици.
Стъпваше предпазливо.
Беше наплашено от незаслужените ритници и ругатни.
През целия си кратък живот никой не беше ухапал.
Не лаеше дори.
Бягаше от хората с подвита опашка.
Единствено привечер , когато мракът се сгъстяваше
и услужливо закриваше хилавото му телце
излизаше на улицата.
Домът му беше стар кашон и изгнила черга.
Кратка разходка, изпълнена със страх и боязън беше
единствената му радост.
С големите си ясни очи, насълзени от самотата
гледаше захласнато светещите прозорци.
Мислеше си за човеците и кучетата зад тях.
Без завист, омраза или злоба.
Свикнал беше с мисълта, че никой, никога няма да го обича.
Единствената му мъка беше, че си няма име.
Думите, които чуваше за себе си не ги разбираше.
Но звучаха обидно и пренебрежително.
Не подхождаха за добро куче като него.
Кръсти се сам.
Защото ако нямаш име, сякаш не си се родил, не съществуваш.
Не че е голяма радост тоя неговият живот,
но реши да си направи подарък.
Заслушваше се в галените обръщения на другите кучета.
Нито едно не му хареса.
Реши, че ще се казва Приятел.
Едно момченце със скъсани дънки веднъж го нарече така:
"Хей, приятел!"
Едно безкрайно добро куче не търсеше нищо.
Нито храна или компания за глутница.
Имаше си свое забавление - светещите прозорци.
Мечтаеше, че някой ден ще живее зад тях.
А когато се върне ще му се радват.
По мършавата муцунка на Приятеля
се стекоха солени кучешки сълзи.
Единствената му утеха бе, че няма каишка
и режим на удоволствията.
Обичаше тоя живот.
И дъждовете, и студа и болките в хилавото му коремче.
Приемаше ги за естествени и непроменими.
Легна под един храст и започна да сънува...
Само лапичките му потрепваха.
На другия ден мъжете го изринаха с лопата.
Кофата за боклук беше последният му дом.
Едно малко кафяво куче
сънуваше светещи прозорци.
А момченцето със скъсаните дънки
остави цвете върху боклукчийската кофа
Каза на насъбралите се мъже:
"Не е от болест или от глад.
Умря от самота."

[grima]

dikari, ужасно тъжно и реално ...
Прочетох го и сега сълзите ми не могат да спрат... А уж сме свикнали...

Дали е възможно да получим разрешение от авторката да публикуваме разказа на сайта на сдружението ни?

[LKK]

Разтърсващо е!

[Снуупи]

Светла Буковска посочват на две места като автор...

[dikari]

Взех го от фейса, толкова просто и истинско. Може би да се пусне търсене за авторката и да се пита. Като е за такава кауза, не вярвам да се сърди, напротив.