[Furia_S]

Съжалявам ако има такава тема, не съм търсила, признавам, просто не съм на себе си. Ако има подобна тема, модераторите да я преместят.
Три седмици минаха откакто почина моето Рижаво Сърце. Тук има доста хора, които са погребвали кучетата си, искам да уточня само че съм имала кучета, умирали са, погребвала съм ги, но специално това Куче не мога да го преживея още. По-опитните другари като развъдчици и съдии ми обясниха че имахме невероятен късмет, да имаш Твоето Куче е съдба, и връзката с него е почти телепатична. Обясниха ми дружески че дори не всеки развъдчик с над 20 годишен стаж има късмета с Неговото Куче. Прекрасно осъзнавам че три седмици след смъртта на Твоето Куче не е никакъв срок, и тревата още е зелена.
Но трябва по някакъв начин да излизам от тази чудовищна черна дупка, както каза чудесна дама, ръководителка на център по канис-терапия с деца инвалиди:
- Пусни повода. Остави го да си отиде оттатък дъгата.
Не мога! Аз разбирам че не мога да го направя. Не мога да го пусна с леко сърце, защото ми липсва ужасно. Трябваше да имам второ куче, сега го осъзнавам, докато той беше жив трябваше да взема кутре, късно е да говорим за това. Може би с второто куче щях по-лесно да преглътна мъката? Не знам... Аз го сънувам млад и красив, идва при мен и закачливо ме бута с мечешката си глава в краката, весело казвайки "У?". Очите му светят като две шоколадни слънца върху умната му усмихната муцуна, дори сънувам как хърка или идва при мен... А като се събудиш - празен нашийник, празно дюшече. И тогава ти се идва да се катериш по стените и да виеш като вълк....
Осъзнах едно - не трябва да държим в себе си подобна болка. Когато си отива не куче, а Кучето на Сърцето ти, парчето от душата ти - да се мълчи е най-неправилното нещо. Спрях да ходя по местата на нашите разходки, за сега не мога да го преодолея, по-опитните другари също казаха "Недей, задръж, няма смисъл да се измъчваш с мисълта че той тук се е разхождал, смени маршрута".
Значи, до тук, доколкото разбрах, ми е помогнало до някъде следното:
- махане на паници.
- смяна на маршрута, не ходя по познат маршрут с нашите разходки, не мога, иначе ще боли още повече.
- излизане. Първата седмица бях класическа отшелничка, затворила се вкъщи. Не излизах. Въобще. А трябваше. Хората и общуване с тях вадят човека в депресия след загуба на кучето, като от черно блато.
- превъзмогване на чувство за вина. Още се боря с това. Какво направих и какво не направих са двата страшни въпроса.
- говорене, общуване. Говоря за това. Ето. Говоря. Няма значение че това няма да го върне... Това помага на стопанина да не откачи. Помага, проверено е. От мен.

Но все още не мога да махна дюшечето му... Все едно той е там, и ще се върне. Няма да взимам сега кутре - това не ми го предлагайте.

Ако някой знае други неща, които да могат да са от помощ да се превъзмогне болката от тази черна космическа дупка, помагайте. Давайте съвети - нормални, а не тъпи от рода на "пий валериан". Помагайте, хора. Защото наистина боли.

[Layla89]

Аз не съм губила куче , но съм губила скъпи за мен хора и изпаднах в подобно състояние - това е страдание и отрицание в същото време.
Дай си време потъгувай не е срамно вместо да се натъжаваш от спомени си спомни колко шастлива си била с него и се радвай ,че той сега е някъде където също е добре. Не става веднага ,но значително помага , аз не бих ти препоръчала да си вземеш куче докато не се пребориш с мъката - първо защото няма да имаш възможността да му се зарадваш и второ, защото ще ги срваняваш .

Съжалявам за загубата ти ужасно е...знам ,но смъртта е част от живота и еиднственото плашещо е ,че не знаем нищо за нея ,но аз съм убедена в едно..кучетата опредлено отиват в Рая преди много от нас да се доближат дори до там.

Преди време бях чела един текст за починало куче жентаа плачела , а сина и и казал "ние сме на Земята за да се учим да обичаме, а кучетата знаят да обичат затова не им трябва толкова дълъг живот"

[Furia_S]

Layla89
Аз с акъла си всичко разбирам, ама сърцето се къса на парчета... За отваряне не съм го дала, той не беше овца или крава да го режат... В крайна сметка не ме интересе причината за смъртта му да се учат там ветеринар-стажанти върху моето Рижаво Слънце.

[danny]

Напиши книга. Не, не - не се шегувам. От първото зърване, от първата среща. Емоциите, правилните решения и грешките, храната, обучението, социализацията, семейството, забавни случки... и не дотам... Не просто книга със спомени, а по-скоро "учебник" как се гледа куче у дома, каква е връзката стопанин-куче - всичко през призмата на вашата връзка - затова много живо и истинско.

[Layla89]

Дай си време наистина имаш нужда и най-важното прости му ,че си е отишъл ( това е част от мъката на подсъзнателно ниво) ... Дишай , издишай сърцето ти ще намери начин да се оправи дори преди ти да разбереш - Обещавам!

[Furia_S]

danny

Цитат

Напиши книга.

Сума ти народ ми казаха същото - събери всичките си разкази за него, писани през годините, в една книга.

Не знам кога ще ме пусне Рижавото Слънце. Аз все още не мога да му пусна повода.

[danny]

Не се старай да го пуснеш. Седни. Събери писаното. Прочети го. Разшири. (Пореви). Преживявай пак. Усмихвай се през сълзи. Усещай мокрия нос да наднича зад рамото ти, докато пишеш... Докато един ден, след финалната точка, разбереш, че пръстите ти стискат повода, а слънчевото момче тича под дъгата, поглежда към теб и си живеее в онзи паралелен свят - нали ти го научи да те слуша дори без да е на повод...

[Layla89]

Може да помогне да излееш емоцията си на хартия..може да е като дневник и после книга...това си начин за изкарване на емоцията навън

[Furia_S]

Момичета, за 11 години ми се насъбраха страшно много истории за него, мисля че danny ги е чела, аз дори тях не мога да препрочитам - не мога. Боли, да му се не види. Връщам се назад във времето... Когато той беше мой, а аз бях негова. Единствено трябва да оставя цялата история на времето, трябва да мине време да мога да говоря за него без да ми се насълзяват очите.

[Lexus]

Таня, мила /не мога да те нарека никога Фурия/ - нищо не помага. Губили сме нашия Тошко - това трая две години борба, изтраяхме една седмица и намерихме Лекси, и той ни изпълни животите.
После изгубихме Бриа - то беше денонощна борба, вярвай, че не сме спали и минутка, да не дойде пристъпътт и да се задуши детето - ще се видим някой път и ще ти разказваме. Тя беше много много специална лично за мен....
Нищо не помага - с кученце, без кученце - напуска те най-любимото същество. Някой ако има рецепта как да не си обичаме толкова чаутата - да пуска, няма и да ги четем. Обичаме до побъркване, напускат ни,......Страдаме и не забравяме...

И някай щастлив ден идва едно рижо пухкаво меченце, което те гледа в очите и ти яде суха храна от шепичката, и ти си негова завинаги......

[Moni1]

Напълно Ви разбирам. Даже сега като пиша ми се насълзяват очите. Първото ми куче умря преди 7 години - преживях го много тежко, даже смърт на близки хора не съм преживявала толкова тежко, колкото нейната. Сякаш част от душата ми умря с нея. Питате как се преживява - не се преживява, просто с времето ще се научите да живеете с това. Аз все още я сънувам често. Мен тогава всички ме съветваха да си взема друго куче, но според мен това е грешка. Няма как човек да си отвори сърцето за друго животно без да е преодолял смъртта на първото. Две години след смъртта й намерих сегашното ми куче - по-скоро то ме намери. В момента, в който го видях все едно виждах прероденото ми кученце. Просто трябва да мине достатъчно време, за да изживеете мъката си и да намерите следващото кученце, което да намери място в сърцето Ви. Оставете нещата сами да се случат и когато дойде правилния момент всичко ще си дойде на мястото.

[fey_33]

Фурия, съжалявам за загубата ти! Прекрасно разбирам какво преживяваш и както е написано в предния пост, това не минава, просто се научаваме да живеем с болката. Минаха 3 години от както загубих моето куче. Губила съм и други в живота си, но това беше моята сродна кучешка душа. Бях съсипана. Дори не можех да сменя маршрута, то няма място от където да не съм минавала с нея. За 11 години и половина едва ли има месец събрано да не сме били заедно. Работата ми е такава. че и там я взимах със себе си. Не исках да чуя дори за друго куче. Няколко седмици след смъртта и близките ми донесоха кутре на 50 дни, изпаднах в истерия, не го исках, чувствах едва ли не, че предавам моята Кара. Сега Кара номер 2, така и не успях да свикна с друго име, лежи на двата ми крака, да не би да заспи и аз да изчезна някъде без нея, упорито, безцеремонно и безотказно спечели любовта ми. Не е онова, което имах с предната, едва ли ще имам пак този късмет. В момента пак ме стегна гърлото и болката се върна с пълна сила, но имам друга любов, различна, но любов. Странното е, е никой от близките ми не спря да сравнява тази и старата Кара, така и не я приеха напълно и ми се налага да я обичам още повече, на това ме научи Моето Куче, да давам любов, независимо от всичко, за това върви още сега и си вземи муцунка с 3 черни копчета, тя ще извади любовта, която имаш да дадеш, бъди сигурна. Знам какво си написала, знам какво става в сърцето ти и за това ти казвам, не губи нито ден без да даваш и получаваш тази любов.

[Furia_S]

Колкото и странно, колкото и страшно да звучи, оказа се че 9-годишната ми дъщеря излезе по-смела от мен. Аз до последно се колебаех, дали искам да го видя мъртъв. Или да не го гледам, а да го запомня жив. Обаче малката твърдо рече че иска да го види за последно, защото е израснала с него, той е по-възрастен от нея, тя е проходила като го държеше за гривата и опашката. Чак се засрамих след тези нейни думи - щом едно дете на 9 години може да понесе последната гледка на мъртвия си другар, как така аз да не мога? В крайна сметка това е Моето Куче, дължа му го. В крайна сметка аз отидох до него да му сваля нашийника и да се сбогуваме за последно, а на малката му го показахме отдалеч. Вятъра му вееше гривата, изглеждаше все едно заспал на зелената поляна.

Очите му бяха все още бистри и ясни, помъчих се да му ги затворя, а те се отварят... Утешавам се единствено с факта че го бяха отписали много отдавна, дори не му даваха да доживее до 10 години, а ние ги избутахме да 11.

Страшно боли, трябва да махна снимката на екрана на таблета - там е снимката му, как тича към мен, но сърце не ми дава. А като отворя таблета и видя синия му език и нахилената муцуна - стомаха се преобръща. Не знам как се живее с това... Или просто твърде малко време е минало... Но другите кучета не мога да ги гледам за сега - в повече ми идва...

[emilvr]

Стегни се , животът продължава , кучето се състои от два компонента тяло ,което си е просто месо , и душа .
Да се надяваме ,че душата ще те чака на оня свят и отново ще се видите - шансът е 50% .
Първите 3 месеца са най- тежки , а след година само ще ти е мъчно ,но нищо няма да те боли .
Не си вземай друго псе , според мен , то не може да замени старото ( някои са незаменими ,...) , само повече ще ти е мъчно .
Снимка в хола , и това е начин да си отново заедно с него ...
Усмивка крива ни дай ( твоето куче би желало да те види усмихната) , и една песен от мен ... и многото ти приятели ..

http://www.youtube.c...h?v=fk6-gqcUGzk

[Furia_S]

emilvr
Бате, аз не снимка в хола имам цял гоблен от една приятелка. Направих й подарък, тя попита как да ми върне жеста и й казах че събирам сувенири и другите неща с нашата порода : чау-чау.
Оригинална снимка:


бродерия:


Гледането на бродерията не помага.......Дори като минавам покрай тази бродерия по негова снимка не я поглеждам.

Прав си че трябва да спра да се тръшкам............

[MiSs KiSs]

Моите съболезнования за загубата ти!
Чета и плача... и за теб и за кучето ти, а и за себе си и за моят Ричи...
Бях на 22г. когато евтаназирахме Ричи, защото беше много стар (18г.) и след една година борба и лечение, вече нямаше какво да се направи. Помня деня в който го видях за последен път, с ясната мисъл, че след няколко часа ще му сложат инжекцията...
Минаха 4г. от тогава и до ден днешен ме боли сърцето и душата...
Всеки, който е загубил близък изпитва вина. Така е устроена психиката ни, винаги да търсим причината и най-често обвиняваме себе си за щяло и нещяло. Рядко хора, които не са достатъчно силни да обвинят себе си, търсят да обвинят някой друг. Това е съвсем естествено. Само помни глупавата, но вярна поговорка: "Когато ти е писано да се обесиш, няма да се удавиш." В такива моменти разбораме колко сме безсилни пред съдбата и смъртта.
Не бягай от емоциите си и от болката си. Прегърни ги и ги направи свои приятели. Споделяй мъката си с хора, които ще те разберат. Плачи винаги, когато ти се плаче. И прави това, което чувства сърцето ти. Ако не искаш да минаваш по вашият маршрут - не го прави. Ако не искаш да четеш истории и да гледаш снимки с него - не го прави. Сърцето ти най-добре знае как ще се справи - довери му се!
Когато си сама говори на твоят отишъл си другар. На мен лично това ми помогна. Когато се сетих за моето куче, постоянно му говорих колко ми липсва, как е празно без него...
След три години усетих ужасна нужда да запълня празнината в живота си. Кучкаря си е роден кучкар. Хванах се да ходя и да храня и галя уличните кучета. Реших, че е време да си взема друго куче.
Обичах Ричи като брат, а Джак обичам като мое дете. Едната любов няма нищо общо с другата.
Едно куче никога, ама никога не може да замени друго. Имам сега две кучета, но Ричи винаги ще е в сърцето ми и 100 кучета да имам, него никога не ще го забравя!!!
Не искам да те обезнадеждавам, но с тази мъка никога няма да се разделим. Веднъж изпратили най-верният другар, няма време, което да заличи болката.
Плача вече 4 години и ще плача още 54, докато не отида при него, горе...

[Snow-White]

Моите съболезнования! :(

И аз изгубих "моето куче" преди около 5 години. До ден днешен не мога да говоря за него без да ми се насълзят очите, въпреки че отново имам куче и то от същата порода, пак умно, пак красиво... Убедих, се че времето не е лекар, а по-скоро анестезиолог. Единственият съвет, който мога да дам е: съсредоточи вниманието си върху други неща - работа, семейство, хобита. Гледай да си постоянно заета с нещо, да мислиш за нещо друго. Сигурна съм, че един ден ще те плени някое друго чау.

[John]

Много е трудно,изпратих три на последна разходка.Надявам се да се съберем някога в "ловните полета".Разбирам те много добре,но освен да си вземеш друг "крокодил"нямам друг съвет.Като ,този крокодил,няма да намериш.Всяко,друго куче,ще го сравняваш ...но няма като него.
Съжалявам,за загубата ти.Губиш приятел,дете...този който те разбира най-добре.Просто ,продължи

[Veselin Marinov]

Вече мина почти година (на 6 декември ще стане) откакто си отиде Димка и все още не мога да го преодолея. Знам, че беше вече на 18 година, много стара и немощна и че ѝ беше много трудно, беше очаквано да си отиде, но ми е много трудно. Все още ми е пред очите, особено когато я видях вече безжизнена. Може би с право повечето кучета се крият от стопаните си, когато усетят, че им наближава края. Имам чувството все едно съм загубил дете, макар че свои деца никога не съм имал. Казват, че болката се преодолява с ново кученце, но нашите вече не искат и да чуят за друго куче, не искат да преживявят отново болката, когато го загубят след време, а и са вече възрастни хора. А и дори да вземем друго кученце, то няма да е като Димка. Тя нямаше порода, но беше уникална. Имам чувството, че беше човек в тяло на кученце. Дойде при нас в много труден момент от живота ни и също в толкова труден момент си отиде. Казват, че времето лекува, но вече не мисля, че е така.

Снимка (и)

•