[insult]

Комуникацията е многостранен и динамичен процес. Той обединява всички способи за изпращане на информация и получаване на обратна връзка. При човека, комуникацията е обременена от смисъла на използваните думи /които естествено носят и съдържание извън контекста, интонацията, жестовете, мимиката и т.н., но биха могли да се тълкуват по безброй начини според съответната среда на произнасяне/, а при кучето от силните му сетива.

Макар кучетата да не могат да възпроизвеждат мислите си в думи, това не ги прави автоматично глупави. Ако човек се проследи внимателно – неговите сбствени мисли не протичат на говорим” език – иначе щеше да мисли не по-бързо от скоростта, с която може да произнесе мислите си на глас. Кучетата мислят в картинки и ние можем да променим и насочим поведението им в стотици посоки ако се научим да мислим като тях.

Някои убедителни изследвания подсказват, че кучешката мисъл протича в т.нар. сенсорни импресии: зрителни, звукови, ароматни, тактилни образи и т.н. Не, че в главата им постоянно се прожектира някакво ароматно или звуково кино, а по-скоро споделят нашата способност да изживяваме интелектуално образи, но с добавка и от другите сетива. /Пропускам навлизането в подробностите на двете изследвания, на чиито заключения се позовавам – това на проф.Русинов от 1968 и на проф.Конорски завършено през 73г., за да не усложнявам текста./

Лесно мога да обясня идеята с пример. Да речем, че се прибирам за вечеря. Поглеждам към гладния Шаро и си казвам: какво ли му минава през ума? Сигурно се пита кога ще го нахраня...” Най-вероятно обаче Шаро в този момент си представя думите и движенията, които обикновено извършвам преди да го нахраня, и всички радостни подскоци и размахване на опашката са стимул и знак за мен, за да ме насочи към рутината на процедурата около нахранването.
За да е по-ясна концепцията за мисленото око” на Канорски, да си представим, че ни предстои среща с любим човек в ресторант. Влизаме и избираме място близо до вратата. След 15 минути закъснение започваме да се чудим, да гледаме с очакване всеки, който влиза и в един момент започва да ни се привижда, че всеки следващ влязъл е нашият приятел. С изострянето на напрежението и очакването се увеличава и честотата на припознаванията ни.

Всеки психически здрав човек борави с умствени образи. Често припомнянето на някой обичан е достатъчно, за да повика” образа му в ума ни. Замислянето за някоя любима песен я кара да прозвучи в главата ни. И добрите и лошите образи лесно се прожектират наум – това може да са игри в парка следобед, но могат да бъдат и ужасни спомени, които не само виждаме наум, но дори ни карат да потръпваме.

Всичко това, казано съвсем накратко и без задълбочаване, е основа, която човек трябва да има, за да може да общува с кучето си пълноценно. Защото макар и да използваме различни думи, с които да му даваме указания, например седни!” или не!”, всъщност ние общуваме с него изцяло по невербален начин, защото то не разбира смисъла на думите. Нашите команди са сбор от интонация и невидими за нас жестове, по които кучетата се научават да ни тълкуват”.

Съществуват някои сериозни затруднения в невербалното общуване човек-куче. Тъй като ние сме примати, а те хищници от род каниде, нашите езици на тялото много се различават. /Впрочем голямата вражда между кучето и котката се дължат на това, че техните пък са като позитив и негатив. Пример: размахана опашка – при кучето е радост, при котката агресия; свити уши – при кучето миролюбиво подчинение, при котката доминация с предупреждение за атака и т.н./ Така ние се накланяме към човека, чието внимание търсим, докато за кучето това е знак за доминация. Ние слагаме ръка на нечии рамене, за да изразим нежност или галим косата му. На кучешки език това отново са сигнали за доминация и могат да бъдат интерпретирани като наглост. Затова ако например кучето е усвоило лошия навик да се изпуска в моменти на силно подчиняване, стопаните не му правят никаква услуга като се надвесят над него и започнат да го галят по главата и да го прегръщат.

Често хората имат проблем с повикването на кучето, да речем, че са въвели командата ела!”. Те гонят кучетата си по парка с крясъци като ги карат да се отдалечават все повече. Няма по-грешна стратегия от тази. Когато две кучета се срещнат те обикновено се доближават едно до друго, обръщат си гръб и незаинтересовано душат нещо на земята преди да се заиграят. Затова, когато кучето отказва да се приближи, начинът да го привикаш до себе си е да се обърнеш и да клекнеш като привлечеш вниманието му с повик, но без да му даваш команда ела!”. За да ускориш скоростта, с която то се приближава е достатъчно да пляскаш с ръце в бърз ритъм, когато то тръгне, така, както се прави и с конете.

Когато обучава едно куче, човек трябва внимателно да следи и своя език на тялото, защото кучето следи главно него, за да разбира настроението и желанията на своя стопанин. Кучешкият свят е построен върху проста линейна йерархия. Добър стопанин е този, който е станал водач на кучето си и не му дава възможност за опит да се класира по-високо от себе си или другите членове на човешкото семейство. Това не значи да бъде жесток и зъл към него, напротив.
Един добър водач е преди всичко спокоен и самоуверен. Той не крещи, не бие, а следи само за един параметър – винаги да става така, както е решил той. За да се утвърди водачът в кучешката глутница има няколко много прости спомагателни методи, които човек лесно може да приложи. Тези методи са разработени от кучешкия психолог Сизър Милан само от наблюдения и са нещо като аксиоми на кучешко-човешкото общуване. Те обаче са скъпоценни и когато общуваме в семейството или в работата си. Ще ги изброя съвсем повърхностно. Не се повишава тон – викането е сигнал, че си изпаднал в криза, било то агресивна или страхова и нарушава авторитета. Не се правят резки движения или множество повтарящи се такива – нервността издава слабост и несигурност, а и лесно се предава на кучето. Водачът винаги първи минава през вратата, винаги му се освобождава място да мине, и винаги получава мястото в пространството, което си е избрал – било то канапе или просто конкретно място, където иска да застане. За целта, той никога не заобикаля кучето, а продължава логическата траектория на движението си, като очаква от него то да се ситуира спрямо нея, а не да го заобиколи или да спре пред него, дори това да означава сблъсък или отместване с тяло... Примерите са много, няма смисъл да ги обяснявам, те са ясни сами по себе си.

Пренесени в ежедневното общуване с хора, тези кучешки правила дават възможност за утвърждаване на позицията и авторитета. Един човек, който разговаря с нормална и логична интонация без да прави излишни жестове, който е застанал в свободна поза – изправен гръб, но леко отпуснати рамене, без да кръстосва крака или ръце, се възприема много добре от околните и незабавно вдъхва доверие.

Ако се върнем към кучетата отново, можем да проследим и най-лесните начини за създаване на доверие у уплашено или тревожно куче. /Това напълно важи и в общуването с деца, подчинени или хора, изпаднали в криза./ Често пъти хората правят грешката да се хвърлят с пискливи звуци да прегръщат и успокояват своите уплашени/наранени кучета като повтарят ооо, ама то нищо не е станало, ти защо така се плашиш”. По този начин обаче те незабавно индикират ситуацията като опасна и страшна и създават още по-голяма несигурност. Слабите същества разчитат на силен водач и търсят неговата реакция /може да се види, когато едно дете падне как веднага поглежда майка си за реакция преди да реши дали ще плаче или ще се изправи и ще се изтупа/, ако тя е истерична и слаба те още повече губят почва под краката си. Но ако водачът реагира спокойно, не се опитва да утешава с жестове на несигурност и прегръдки, и със спокойна интонация каже същото: хайде, нищо не е станало, да отидем да видим какво има зад онова дърво” веднага постига успокояване и ситуацията спира да се изостря.

Накрая на това кратко и напълно повърхностно изложение ще си позволя да направя заявлението, че хората, които имат опит и добри резултати в общуването и обучаването на кучета са обикновено социално активни и успешни. Те прилагат простите правила, научени от контакта с кучето в отношенията си с децата и колегите и с по-голяма вероятност създават ясна за околните система от правила за общуване.

Много е важно да разбираме голямото влияние на невербалното общуване, за да сме наясно с последствията и реакциите от него, независимо дали се отнася до жестове, поглед, поза, разполагане на тялото, допир. Невербалните упътвания”, които даваме на околните предизвикват несъзнателна реакция у тях. Те отговарят за съществена част от способността ни да изглеждаме убедителни, силни, слаби, искрени, лъжливи и т.н. В един свят, в който живеят все повече хора и личното пространство непрекъснато намалява, е задължително да се научим да четем и разбираме личните и културни разлики в невербалната комуникация на всеки индивид.

-------
Размисли и страсти... Вие сте на ред.

[rimela]

insult, в Jun 10 2009, 04:16 PM, написа:

.... Да речем, че се прибирам за вечеря. Поглеждам към гладния Шаро и си казвам: какво ли му минава през ума? Сигурно се пита кога ще го нахраня... Най-вероятно обаче Шаро в този момент си представя думите и движенията, които обикновено извършвам преди да го нахраня, и всички радостни подскоци и размахване на опашката са стимул и знак за мен, за да ме насочи към рутината на процедурата около нахранването.

Една съвсем истинска история.
Седим си офиса - Иван, аз и кучето ни Линда. Ние си работим на компютрите, Линда дреме до нас.
В един момент Иван ми казва, че ще слезе до колата в двора (ще отиде до ксерокса през две преки, до лавката за кока-кола или нещо подобно). Общото за всички тези случаи е, че взима и кучето с него - да се поразтъпче, т.е. извънредна разходка.
Е, как да не се чуди човек - в същия момент дремещата Линда скача, джафка, маха с опашка, тича към вратата, само с глас не казва - "И аз, идвам и аз! Да не ме забравиш?"
Как разбира, че ще излиза? Коя е ключовата дума, как я разпознава между другите?

Е, разгадахме накрая мистерията. Няма ключова дума - тя не разбира какво си говорим. Но е забелязала, че преди да тръгне да излиза, Иван сваля очилата за работа с компютър и слага другите - за общия случай. За нея смяната на очилата е знак, че може би следва разходка навън - и тя демонстрира шумно готовност и ентусиазъм.
Пробвахме няколко пъти - няма грешка, това е "ключът"!

Та за мен е ясно от скромния ми личен опит, че не само ние гледаме, следим, анализираме отделните знаци-послания, които ни пращат кучетата - с тяло, с глас, че и с мимика.
ТЕ също ни следят! Куче в къщи = Биг Брадър!
Всичко е от значение, всичко е комуникация! Не само когато се изправим срещу кучето - организирани, стегнати, с наръчника по "кучкарство" в ръка - готови да обучаваме и възпитаваме, а и тогава, когато най-малко очакваме, че сънените очички на кучо ще видят нещо, дето въобще не му обръщаме внимание, пък и в главата си то ще успее да го свърже логически с нещо друго и да вземе решение какво да направи, за да получи желаното.
Та не знам кой е по-интелигентен - кучето или онзи, който казва "Ах, колко е умно моето куче - всичко разбира, дето си приказваме, само дето не може да говори!"

[Apso]

Радвам се!

[Мил@]

insult, в Jun 10 2009, 03:16 PM, написа:

Съществуват някои сериозни затруднения в невербалното общуване човек-куче. Тъй като ние сме примати, а те хищници от род каниде, нашите езици на тялото много се различават. /Впрочем голямата вражда между кучето и котката се дължат на това, че техните пък са като позитив и негатив. Пример: размахана опашка при кучето е радост, при котката агресия; свити уши при кучето миролюбиво подчинение, при котката доминация с предупреждение за атака и т.н./ Така ние се накланяме към човека, чието внимание търсим, докато за кучето това е знак за доминация. Ние слагаме ръка на нечии рамене, за да изразим нежност или галим косата му. На кучешки език това отново са сигнали за доминация и могат да бъдат интерпретирани като наглост. Затова ако например кучето е усвоило лошия навик да се изпуска в моменти на силно подчиняване, стопаните не му правят никаква услуга като се надвесят над него и започнат да го галят по главата и да го прегръщат.

Често хората имат проблем с повикването на кучето, да речем, че са въвели командата ела!. Те гонят кучетата си по парка с крясъци като ги карат да се отдалечават все повече. Няма по-грешна стратегия от тази. Когато две кучета се срещнат те обикновено се доближават едно до друго, обръщат си гръб и незаинтересовано душат нещо на земята преди да се заиграят. Затова, когато кучето отказва да се приближи, начинът да го привикаш до себе си е да се обърнеш и да клекнеш като привлечеш вниманието му с повик, но без да му даваш команда ела!. За да ускориш скоростта, с която то се приближава е достатъчно да пляскаш с ръце в бърз ритъм, когато то тръгне, така, както се прави и с конете.

Изключително интересна статия, благодаря сърдечно. Четох я и размишлявах.

Две неща предизвикаха практически въпроси у мен, подчертала съм ги...

1. Значи ли това, че ако галя кучето си, то възприема това като доминиране. За ръката "на рамото" знам, защото той слага лапа върху мен, когато иска нещо и е по-настойчив в бутането, когато се опитва да ме накара да направя нещо, което той иска.

Не съм много сигурна как да реагирам - обикновено казвам "не" или "слез" - като е много гладен или на зор за тоалетна, ми се качва с предните лапи на коленете, както седя на стола. Винаги слуша, но след малко опитва пак.

2. Не разбрах как трябва да се прилага аналогията с кучетата и клякането уж незаинтересовано, ако искаш то да се приближи. Какво означава това на "езика на кучето" - "намерих нещо интересно" ли? Не трябва ли да се стремим да изискваме от кучето да идва в 100 процента от случаите - без да викаме, разбира се... И как да го постигнем? Ще опитам това с пляскането с ръце, не съм го знаела, макар че понякога пляскам веднъж-два пъти ей така, инстинктивно, за да подсиля "ела тук".

[фех]

В подкрепа към пляскането с ръце, случайно открих преди година, че много по-лесно привличам вниманието на кучето си когато му плесна с ръце и много по-успешно идва към мен при подадане команда и пляскане с ръце!

А това с клякането го изпробвахме вече три пъти на разходка!
Имаме си собствена игра - хвърляме и носим малка топка.
Кучо ми я носи, но обикновенно или ме подминава крачка или застава една крачка пред мен та все ми се налагаше и аз да мръдна за да я взема и хвърля... Е три пъти вече хвърлям и клякам без да го закачам идва право пред мен и ми дава топката

[insult]

Мил@,
да, това че кучето ти дава да го галиш по главата и изобщо "отгоре" означава, че ти си му стопанин и то е приело този факт. Ти доминираш над него не само с погалване, но и с цяла реица действия, които не забелязваш. Храниш се отделно и на него не му е позволено да ти пипа яденето. Спиш на по-високо и по-удобно. Излизаш без него и го оставяш само. Не му разрешаваш да лае вкъщи и т.н... Галенето е доминация, макар и приятна. По същата логика, когато имаш несигурно, слабо куче, на което искаш да вдъхнеш повече самочувствие го галиш само под врата, с кратки и весели движения, подобни на облизване, както правят подчинените кучета в групата. Това наистина работи, впрочем.

В ситуация си, в която кучето отказва да дойде. Повторното подаване на команда е ужасно вредно за авторитета на водача - еднократното повикване би трябвало да е сработило, но ето че стоиш на полянката и Джени се носи с Ричи и хич не и пука за теб. Извикваш ДЖЕНИ!*, в момента, в който тя се обърне имаш два варианта. Хукваш с пълна сила в противоположната посока, а тя те подгонва. Или ако не ти се мърда много, клякаш, пляскаш с ръце и говориш с писклив гласец. Не душенето на нещо по земята а именно поставянето ти в бебешко, подчинено положение - смаляване, писукане, е това, което прави кучето по-отворено към идеята да се приближи и да те огледа.

Фех, абсолютно точно наблюдение, това е особено удобно за топки. Така и ти се включваш активно в играта, а не си просто някакви стърчащи колена на полянката.

rimela, а аз наистина имам куче, което прави фокуси. Даваме му три карти и му казваме коя да избере - винаги вади нея. Включително един път го правихме 18 пъти подред, 19 просто не щеше животното. И с ново тесте, и с други хора, и с нарисувани от нас карти - как ли не сме пробвали да го минем... Градо чисто и просто е разчел някаква наша сигнализация и го прави безотказно!

-----
* Името на кучето служи само и единствено за едно - да му привлечеш вниманието. Редовен проблем е, че името се използва както използваме човешките имена: Седни, Роня; Рооооняяяя - като повик, и т.н. В командите няма място за името на кучето. Ако имате повече от едно куче - учете ги на различни езици.

[Повелителят на снеговете]

Ами ето например, моето куче още от малко, когато посегнех да го погаля по главата то се отдръпваше назад моментално. Това еднозначно ми подсказа, още тогава, че това действие от моя страна явно не му се харесва. Сигурно му се виждам нагъл (И по настоящем сякаш пак не обича да го галят по главата).

Но от друга страна си мисля, че освен езика на тялото, те се влияят, и много добре усещат вибрациите; тембъра на човешкия глас. Той е от голямо значение за тях, защото именно по него различават настроението и желанията ти. Примерно до каква степен стопанина е настоятелен в командата която дава в момента.

[Мил@]

insult, в Jun 13 2009, 12:57 PM, написа:

Мил@,
да, това че кучето ти дава да го галиш по главата и изобщо "отгоре" означава, че ти си му стопанин и то е приело този факт. Ти доминираш над него не само с погалване, но и с цяла реица действия, които не забелязваш. Храниш се отделно и на него не му е позволено да ти пипа яденето. Спиш на по-високо и по-удобно. Излизаш без него и го оставяш само. Не му разрешаваш да лае вкъщи и т.н... Галенето е доминация, макар и приятна. По същата логика, когато имаш несигурно, слабо куче, на което искаш да вдъхнеш повече самочувствие го галиш само под врата, с кратки и весели движения, подобни на облизване, както правят подчинените кучета в групата. Това наистина работи, впрочем.

В ситуация си, в която кучето отказва да дойде. Повторното подаване на команда е ужасно вредно за авторитета на водача - еднократното повикване би трябвало да е сработило, но ето че стоиш на полянката и Джени се носи с Ричи и хич не и пука за теб. Извикваш ДЖЕНИ!*, в момента, в който тя се обърне имаш два варианта. Хукваш с пълна сила в противоположната посока, а тя те подгонва. Или ако не ти се мърда много, клякаш, пляскаш с ръце и говориш с писклив гласец. Не душенето на нещо по земята а именно поставянето ти в бебешко, подчинено положение - смаляване, писукане, е това, което прави кучето по-отворено към идеята да се приближи и да те огледа.

Права си за другите случаи на доминиране, всъщност всичко това правим съвсем съзнателно, откакто го взехме, за да затвърдим позицията на лидери в семейната глутница, но не бях осъзнала, че когато се навеждам над кучето и го галя по главата, това също е доминиране. Сега си мисля - понякога, когато съм легнала на дивана в хола, кучо идва да иска нещо и понякога си слага лапата на кушетката или ме бута с муцуна, но аз винаги казвам "не" на това, та напоследък си завира муцата под ръката ми, все едно че го галя, ама той извършва движението. Сякаш ми казва - знам, че обичаш да ме галиш, на ти да ме погалиш, пък ти ми дай да ям в замяна.

В тази връзка - ако кучето не идва при повикване, а аз "играя" клякането на земята с писукането, както ти казваш - подчинено положение - това не снижава ли човешкия статус в очите на кучето? Всъщност при нас ситуацията е малко по-различна, кучето винаги идва, макар и със забавяне - това, ако ни вижда... питам от любопитство.

[insult]

Ако основния социален живот на кучето е с други кучета, където отношенията се уреждат сами - говоря за безумните тълпи от кучета, които хората събират в парковете, за да "си играят". Ако кучето не идва така или иначе, когато е повикано, с желание се отделя от водача и не иска да се връща, то клякането едва ли много би наранило и без това доста спорния авторитет.

Не трябва да се забравя и че за кучетата Вкъщи, На улицата и В парка са различни места, на всяко от тях то трябва да бъде приучавано да слуша. Има кучета, които са подчинени вкъщи и неподчинени навън.

Впрочем, всяко "уреждане" на въпроса от куче - включително бутането на главата под ръката си е налагане. Едно напълно подчинено куче не си позволява да "се вре" на водача, когато той очевидно не иска да общува с него.

Не искам да оставям впечатление, че смятам за необходимо кучетата да бъдат подчинявани напълно. Конкретно моите животни са достатъчно меки и мили, че да не упражнявам никакъв натиск върху тях, с изключение на пресичане на всеки опит за агресия /вкл. изръмжаване/ помежду им. На мен ми харесва да ги гледам как се блъскат, да се катерят по канапетата, да спят върху нас, да просят от масата и да досаждат за галене. Говоря теоритично, аз не изпитвам нужда с наличната глутница да ги мачкам толкова. Още повече, че едно подчинено изложбено куче няма тонус и присъствие в ринга - ако човек има амбиции да си показва кучето, то трябва да е достатъчно нахално и самоуверено, че да изглежда добре...

[Андрей]

Стана ми доста интересна темата, след като прочетох всичко. Съгласен съм с това, че на кучето трябва да се покаже, че то трябва да се подчинява. Но не разбирам историята с водачеството. Тук се появиха много въпроси които не разбирам...

Реално погледнато, ние не сме кучета и те добре разбират това. Факта, че са много далеч от дивите животни е достатъчен, за да 'разбърка' иначе така построената пирамида на водачеството. В истинският живот, водачът най-често е най-силният мъжки сред групата (а ако собственикът на домашното куче е млада девойка?). Водачът, най-често гарантира сигурност. Било то защита от други хищници, или пък сигурността, че винаги ще намира храна, подслон и т.н. Той не награждава членовете от групата като ги гали и чеше (да, сигурно се случва при някой видове, но това е друга тема). А нашите любимци именно това искат - както е ловно кучето ни, така се въргаля по гръб и се лигави като дете, щом го чешем по гърдите..

Сезар Милан не е измислил топлата вода. Не е 'разработил' методи за промяна на поведението. Има много критики спрямо неговата работа - дори в Уикипедия пише, че много институции за защита на животните претендират, че той указва физическо насилие над тях (с цел да се докаже като водач на глутницата). Той наистина е такъв - разхожда много кучета едновременно. Но повечето от хората тук едва ли имат глутници кучета. Те имат едно единствено и искат да водят нормален живот с него.

Цитат

Не се повишава тон викането е сигнал, че си изпаднал в криза, било то агресивна или страхова и нарушава авторитета. Не се правят резки движения или множество повтарящи се такива нервността издава слабост и несигурност, а и лесно се предава на кучето. Водачът винаги първи минава през вратата, винаги му се освобождава място да мине, и винаги получава мястото в пространството, което си е избрал било то канапе или просто конкретно място, където иска да застане.

Хубави насоки, но дали те наистина са за кучета? При хората викането е сигнал за стрес, често безпомощност. Но аз как да кажа на кучето си с нормален тон да дойде, когато е на 200 метра?
Относно резките движения - кучето ми си умира да си играе с мен, когато правя така и когато му позволявам да играе. То много добре знае, че когато му кажа трябва да спре (може да не му харесва и да не го прави веднага, но спира).
Това кучето да ходи зад 'водача' пък ми се струва съвсем странно. Колко от вас вървят пред кучетата си? Ние, като 'водачи', сме в пъти по-бавни от тях, имаме в пъти по-слабо обоняние и без да изброявам още хилядите ни недостатъци - изобщо не ставаме за 'водачи'. Можем ясно да преценим, че преминаването през път с коли е опасно - окей, но свеждайки нещата до ниво 'глутница' - то какви водачи сме ние? Тези, които са по-силни физически и въпреки недостатъците си са водачи, просто защото могат да шамарят с вестника и да не дават храна...


В книга за обучение на куче, написана от човек, обучаващ треньори на кучета, прочетох (не цитирам изобщо точно, тъй като не мога да преведа добре терминологията, но реално смисълът е):
Има два метода, чрез които можем да променяме държанието на кучето - класически и 'последствен' (не знам как се превежда 'operant', но се казва, че този метод използва последствията от събитията, за да се модифицира поведението). Примери:

За първият тип най-виден пример е Павлов - руският учен със 'звънеца' и 'лампата'. Той е изучил, че без слюнкоотделяне стомахът не започва да храносмила храната. За това решил да се опита да накара кучето да отделя слюнка - започнал да звъни със звънче, когато дава храна на кучето. След време, когато просто звъннал - кучето започнало да отделя слюнка. Чрез този процес кучетата свързват звуци/картини/миризми и т.н. с дадено действие (както е описана случката в първият пост с храненето).

Вторият тип се свежда до това, че кучето разбира, че последствията ще са базирани на неговото поведение: Ако кучето дойде при нас и седне след команда - получава храна. Ако не го направи - получава игнориране.


Пише и какви са етапите на обучение:
Първо учим кучето на това кое поведение е желано и кое ще донесе награда.
След това кучето започва само да предлага желаното поведение, без да бъде подлъгвано с наградки. (примерно когато кажем 'седни', без да правим каквито и да е знаци, движения, показване на храна и т.н. и кучето се подчинява веднага)
След това кучето разбира, че независимо от обстановката - резултата винаги ще е един и същ. (без значение от местоположението, времето, дразнителите)
Последният етап е поддържане на желаното поведение.


Написах всичко това, защото ако сведем връзката човек-куче до ниво 'водач - член на глутницата', то всички тези стадии някак (според мен) се губят. В една глутница, малките се учат от по-големите, но рядко от най-главния - той е на такава висота, че се грижи само за най-сериозните нужди.

Както вече споменах - понякога отношението човек-куче може да бъде съставено от млада девойка, с 70 килограмово каракачанско куче. Как точно ще успее тя да се наложи като лидер?

Не споря, а просто задавам въпроси, тъй като не разбирам защо трябва до такава степен да доминираме над кучетата си (нека отбележим, че говорим за кучета, а не за биологичното семейство кучета [Canidae is the biological family of the dogs; a member of this family is called a canid. They include wolves, foxes, coyotes, and jackals], което е доста по-различно).

Бих се радвал да споделите мнение по тези въпроси..

[Apso]

Оперантно обучение, биохервенизм,кликер-тренинг- родствени системи, дори синоними.

[Apso]

Реално погледнато, ние не сме кучета и те добре разбират това по скоро точно обратното. По вече проблеми именно от това че хора упорито смятат кучета за хора, а кучета разбират че човек е друга порода куче.

[Apso]

Кога девойка знае че тя е човек, може би

[mil_]

В допълнение на горното: уникалността на кучето се състои в това, че може да приеме човека като представител на собствения вид. Важен момент в това е кое същество най-често подушва, вижда, чува кучето в т.нар. период на импринтинг (ако не се лъжа до четвъртия месец някъде), когато образите се "запечатват" неизличимо в съзнанието.
Затова ние с кучето сме в йерархична структура, защото то прехвърля вътревидовите си отношения към нас. (Има последни изследвания, които оспорват вярването, че социалната структура на вълците е проста линейна йерархия. Твърди се, че тя е такава само в условия на плен, но това е по-дълга тема).
Водачът съвсем не е задължително да е мъжки, нито да е най-силен физически. Превес има психологическата сила и самоувереност. Водачеството е комплекс от качества и поведение, а не просто някакъв атрибут.
Най-разпространените методи за обучение на кучета са контрастен и кликер-метод. Първият се базира на система поощрение/наказание - дава се възможност на кучето да избере между двете. Вторият се базира върху теорията за оперантното поведение, при него се отрича наказанието чрез неприятно въздействие върху животното (разработен първоначално за обучение на делфини - не можеш да вържеш делфина на повод и да го дърпаш насам-натам). Повечето хора използват нещо смесено. И по двата метода има доста материали във форума.

ПП: Отношението човек-куче не е просто отражение на отношенията в глутницата, това сравнение го използваме за удобство. Човек-куче е друга система, която макар и да носи някои елементи, е принципно различна. Ние я манипулираме. Пример за това си дал сам - в глутницата няма поощрения. Точно затова (цитирам Galiadogs) между куче и куче няма същото приятелство, каквото между човек и куче.

[Мил@]

Андрей, в Jun 15 2009, 04:12 PM, написа:

Стана ми доста интересна темата, след като прочетох всичко. Съгласен съм с това, че на кучето трябва да се покаже, че то трябва да се подчинява. Но не разбирам историята с водачеството. Тук се появиха много въпроси които не разбирам...

Реално погледнато, ние не сме кучета и те добре разбират това. Факта, че са много далеч от дивите животни е достатъчен, за да 'разбърка' иначе така построената пирамида на водачеството. В истинският живот, водачът най-често е най-силният мъжки сред групата (а ако собственикът на домашното куче е млада девойка?). Водачът, най-често гарантира сигурност. Било то защита от други хищници, или пък сигурността, че винаги ще намира храна, подслон и т.н. Той не награждава членовете от групата като ги гали и чеше (да, сигурно се случва при някой видове, но това е друга тема). А нашите любимци именно това искат - както е ловно кучето ни, така се въргаля по гръб и се лигави като дете, щом го чешем по гърдите..

Цитат

Не се повишава тон викането е сигнал, че си изпаднал в криза, било то агресивна или страхова и нарушава авторитета. Не се правят резки движения или множество повтарящи се такива нервността издава слабост и несигурност, а и лесно се предава на кучето. Водачът винаги първи минава през вратата, винаги му се освобождава място да мине, и винаги получава мястото в пространството, което си е избрал било то канапе или просто конкретно място, където иска да застане.

Хубави насоки, но дали те наистина са за кучета? При хората викането е сигнал за стрес, често безпомощност. Но аз как да кажа на кучето си с нормален тон да дойде, когато е на 200 метра?
Относно резките движения - кучето ми си умира да си играе с мен, когато правя така и когато му позволявам да играе. То много добре знае, че когато му кажа трябва да спре (може да не му харесва и да не го прави веднага, но спира).
Това кучето да ходи зад 'водача' пък ми се струва съвсем странно. Колко от вас вървят пред кучетата си? Ние, като 'водачи', сме в пъти по-бавни от тях, имаме в пъти по-слабо обоняние и без да изброявам още хилядите ни недостатъци - изобщо не ставаме за 'водачи'. Можем ясно да преценим, че преминаването през път с коли е опасно - окей, но свеждайки нещата до ниво 'глутница' - то какви водачи сме ние? Тези, които са по-силни физически и въпреки недостатъците си са водачи, просто защото могат да шамарят с вестника и да не дават храна...

Много интересна дискусия се е развила.

Без изобщо да претендирам, че съм специалист, ще отговоря, както разбирам нещата относно водачеството. За другата част са ти отговорили специалистите.

В реална глутница, водачът не винаги е най-силното физически куче. Тук става дума не за физическа сила, а за енергия. Често по-малко по размер куче е с по-силна и доминантна енергия от по-големите, които му се подчиняват и дори не се опитват да мерят сили с него. Много често женски кучета са водачи.

По тази причина е възможно млада девойка да е водач на голямо куче, което може да тежи повече от нея. Имам лични впечатления по този повод - приятелско семейство ни дойде на гости, като момченцето им (9 години, тежи горе-долу колкото Шаро) много искаше да си играе с кучето. Отначало Шаро го лаеше, но след като обяснихме на Еди, че Шаро не го приема като лидер, защото Еди се страхува, обяснихме му какво да прави и как да се държи и след час-два Еди вече водеше Шаро за повода, Шаро сядаше по команда и т.н. Т.е. с помощта на главния лидер (мъжът ми), Еди беше въведен в структурата на "глутницата" като по-високостоящ от кучето, а и детето се научи да показва повече "лидерската" си страна, което доведе до описания резултат. Затова, според мен, кучетата, макар и вероятно да съзнават, че ние не сме кучета, "осмислят" отношенията си по кучешки - т.е. този е лидер, този ми е подчинен - те просто нямат възможност да рационализират, като нас, защото не са хора.

Колкото до викането - не става въпрос за силно викане, за да те чуе кучето. Става въпрос за изнервено крещене, което енергетично е признак на слабост.

Колкото до останалите насоки - според мен са много добри, защото при нас дадоха резултат. Кучето в началото не се подчиняваше, хапеше, търчеше като изоглаво - докато си намери мястото в глутницата. И досега върви до нас през тесни пространства, през врати минава, когато му се разреши, спира, за да отворим вратата и докато я затворим (така е по-безопасно за него) и т.н.

За вървенето отзад или отпред... Когато кучето върви отпред и определя посоката на движение, значи то кара човека да върви нанякъде - т.е. в момента, то е водачът. Когато човекът определя посоката, значи той е водача. Ако аз съм водачът, когато кучето върви на повод с мен, върви ДО мен, а не пред мен, макар че имам от онези разпускащи се поводи. Ползвам го само, когато не е безопасно да пусна кучето без повод, а искам да се поразходи по-далечко от мен, т.е. както когато е пуснато. Но аз определям кога да е на свобода, кога да е на повод и до мен. Когато е пуснато на свобода - тича на воля, но отново докато аз кажа, че може. Така, според мен би трябвало да бъде- не за да се чувствам аз велика, а за да е безопасно за него. Аз съм довела кучето в човешката среда, с човешките опасности, значи имам отговорност да го опазя и науча как да функционира в нея, за да е добре.

[фех]

С моите две кучета допускаме по принцип доста забранени неща - на разходка понеже не ми се гази в росната трева сутрин те си се дърпат към тревата, аз си се дърпам от пътека, на път към поляната обикновенно са или пред мен или до мен, но с доста зор (е на връщане са най-послушните де, след тоалета и набeсняването), през вратата винаги първи (в къщи коридора е така устроен, че трудно бихме били в друго положение...), спят на футьойлите (т.е. високо и удобно) и други.
Но пък когато има спор малкия (обикновенно на него му се налага) винаги се крие при мен и търси защитата ми. Когато се скарам на големия той веднага си отива на мястото (а често още и преди да се скарам, просто знае кога е прекалил).
А и в интерес на истината забелязвам, че колкото и да се правят на две и половина за разни нещо, доста точно преценяват ситуацията, кога би им минал номера и кога не! Никога не са се пробвали да не изпълнят нещо, ако аз твърдо го искам или то е някое от основните правила (например никакъв бой помежду им - ако големия на вън се скара с друго куче, ми трябват поне няколко секунди да ги овладеем и спрем репченето, докато с малкия само да се обърна към тях и вече се е запътил към мястото си; "отивай си на мястото", "не" и такива).
Та дори да не мислят като нас определено ни тълкуват изключително добре!
А напълно подкрепям insult относно мнението й за връзката между напереността и личното самочуствие на кучето и доброто ринг поведение. Едно куче, което няма нито грам желание да доминира независимо над кого, обикновенно и в ринга е вяло и някак смачкано, та магариите в определена доза са и полезни.

[Galiadogs]

Абсолютно вярно за самочувствието.Дори на състезание за покриване на степен куче за защита или куче придружител,ако съдията види,че кучето е притеснено го отстранява от изпита.Така както кучето ''чете''по нашите жестове и мимики,трябва и ние хората да се научим да го правим,за да общуваме безпроблемно.

[lubo777]

insult, информацията в постинга е много полезна :)

[Мил@]

lubo777, в Jun 21 2009, 08:57 AM, написа:

insult, информацията в постинга е много полезна :)

И аз намирам темата и информацията в нея за много полезна. Но ми се струва, че тук смесваме поне две неща. От една страна са хората, които тренират кучетата си за състезания, изложби и т.н. Там определено трябват едни качества.
От друга страна са тези, които просто искат домашен любимец, който да бъде в безопасност и да не създава проблеми. Там степента на подчинение, която се изисква, е друга.

Защото всички сме виждали собственици, които са придатък на повода на кучето, развяват се на края му, без да вземат активно участие в кучешката разходка, крещейки неистово - Спри!, Не! Чакай! и т.н. Мисълта ми е, за опитното око е ясна разликата между кучето, което има респект и макар и да изглежда самостоятелно и наперено, слуша стопанина си и не е опасност нито за себе си, нито за другите - както и кучета, които стопаните им не могат изобщо да владеят и дори и на повод, представляват опасност за тези в обсега на повода. А и за себе си, ако са близо до улица, оживен булевард и т.н.

[Apso]

Уффф! сложна тема и ще дам най гаден отговор.
За състезания по дресировкае най-важни куче да има контакт с водача и перфектно, екстремално перфектно испълнение на дадена команда, не всяка порода куче може да направи това.
За изложби, честно казано, на практика куче може изобщо да не знае кой е негов собственик, кой е негов водач.Опитен хендлер за 30 минутки, ще научи куче/с нормална нервна система/ да бяга на каишка до него. Разбирасе за серьезни изложби куче тренира по вече, но това е не точно това кое ние обикновено разбирами под думи Обучение и Дресировка.
За нормален градски живот стопанин трябва да е също толково добре подготвен как и водач за съсрезания по дресировка, само от куче не се изъсква толково перфектно испълнение на команди, и изобщо е достаточно куче да знае 1 как да ходи на каишка, 2 Ела тук и 3 Седни/легни/стани . От практика само 3 неща са абсолютно достаточни.
Но контакт, приемане човека как Водач са абсолютно задължителен!
Вопроси?