[mimety]

Мамо,излязох с приятели. Отидох на един купон,и си спомних какво ми каза преди да изляза: "Недей да пиеш ако ще караш." Затова, пих еднин спрайт. Почувствах се горда със себе си за това,че послушах съвета ти,и за разлика от много мои приятели бях трезвена!! Направих своя избор,и твоите думи бяха свещенни за мен. Когато купона свърши,хората започнаха да се качват по колите си,пияни. Аз се качих в моята със сигурнустта че съм в състояние да карам. Тогава Мамо,неможех дори да си представя какво ме очаква.Нещо неочаквано... Сега съм тук,просната на земята и чувам полицайте да говорят "момчето което се блъсна в тази кола е пияно". Мамо,гласовете са толкова далечни..! Кръвта ми е навсякъде и се опитвам с всички сили да не заплача. Мога да чуя и докторите "момичето няма да издържи". Сигурна съм мамо,че момчето което ме блъсна,не е искало да ме рани.Но защо...?! Той е пил, а аз трябва да умра. Защо живота е толкова несправедлив Мамо? Защо хората го правят,знаейки че могат да заличат толкова човешки животи..! Болката ми в момента е огромна,все едно ме бодът с хиляди ножове. Мамо,кажи на сестричката ми да не се плаши,кажи на Татко да бъде силен. И моляте,отиди при момчето,и му дай съвет,както даде на мен. Може би ако неговите родители му бяха казали,сега щях да съм жива мамо! Дъхът ми отслабва все повече и повече,и започвам да се страхувам наистина. Това са последните ми моменти и се чувствам толкова сама. Как исках да можеше да си до мен сега мамо,докато съм тук на земята,умираща. Исках да ти кажа толкова неща,Обичам те мамо, Обичам те толкова много! Обещавам да те пазя,да бъда твоя ангел,и да те защитавам както направи ти. Сбогом мамо.
Тези думи са написани от жорналистката която е била на мястото на инцидента. Докато е умирало,момичето е шепнело тези думи.

[marin4eto11]

Така чувствено и така поучително.....  :palec: Наистина трябва много хора да го прочетът  ;)

[Розинка]

                                    Кучето от крайния квартал - разказ 
   
    Кучешкият ми живот днес завърши , така неочаквано за мен самият . Но не мислете , че аз съм един човек , който определя своето битие  по този начин . Наистина съм куче , израстнало в крайния квартал , както пееше един млад и надежден китарист с протрити дънки . Той самият май бе от такъв квартал , но напоследък доста са му тръгнали нещата мисля .
Не че аз до този момент се оплаквам . С много от моите събратя нещата са далеч по-зле . Добре , че съм от една устойчива, дори малко вълча порода , инак съм си жив умрял . Но дългите ми и силни лапи лесно достигат кофите с боклук , колкото и високи да са те .А там си има винаги нещо вкусно . Чудя им се на хората , как така изхвърлят толкова боклуци, много от тях годни за ядене , още гаранционният им срок дори не е изтекъл . А бе много са разглезени и претенциозни това хората . Ту постигнат нещо , към което от години се стремят и го наричат цел в живота си и веднага искат още . Още и още . И до кога това още . До като се смряскат един ден и се чудят от къде им е дошло . И започват да се превиват като болно куче , изкривени в престорена усмивка и успокоявайки се един друг . Ще се оправят нещата , само да има живот и здраве .
А бе то живот все още има , ама какъв е той . И как ще се оправи , щом накуцват дори и с бастун и вътре в себе си са притаили желание за още и още . А да ги питаш какво е това още , не могат да ти кажат . Е , разбирам , че искат хубава и здрава къща , за да са на топло през зимата . И хубава кола , за да е по-бърза и лъскава и да се фукат с нея пред себеподобните си , които наричат свои приятели . Само че какви са тези приятели , щом ги предават едва ли не само за една коричка хляб . Тя тяхната коричка не е като моята , бая самун си е . Но пак не ги оправдавам . Така до никъде няма да стигнат , щом са се отдали на тази пуста вещомания и целите не са им по- далечни от това да се мерят непрекъснато с комшията си . И какво с него , пак за колата и къщата , а не за нещо по- извисено например . Не че аз имам други цели освен насъщния , но нали за разлика от тях съм само едно куче .
Но много се отплеснах настрани от кучешкото си битие . Да ви разкажа за днешния си ден . Както винаги сутринта закусих обилно от този моя си контейнер близо до парка . За него водих дълги и трудни битки с онзи пес от съседната улица . Докато един ден така се ядосах , че му отхапах ухото и от тогава не припарва до мойта територия . Та така и днес почувствах как животът си е все пак и малко хубав след това филе с лъскавата опаковка . Е , понамирисваше малко , но за мен това дори си е една екстра .
И после накъде . Ами да споделя с вас , че от няколко дни онази кучка през големия булевард малко ми е нарушила съня . Някак си не мога да повярвам , че това се случва с мен , толкова много такива като нея са вървели скимтейки подире ми . Но тази изглежда е от друга порода , така си обяснявам това мое нетърпение пак да я видя . Решил съм днес да бъда много мил и нежен с нея , но и решителен и непреклонен . Няма да ме разиграва като куче , я . Кой съм аз така да изпитва чувствата ми . Кавалер и мъж съм отвсякъде , много нейни дружки могат да го потвърдят . А и съм осъзнал за себе си , че намеренията ми са сериозни , стига съм се скитал като куче . Време ми е да се задомя и да създам семейство . А и малки кутрета да рипат около мен ми се иска , все пак човещинка си е това мое желание , така си мисля .
Така че смело напред през големия булевард . А бе напоследък големи задръствания стават по него . Няма делник , няма празник . Кола до кола , форсират тези двигатели пустите му хора , нервят се и благославят едни други . Едно куче , съсед по контейнер ми каза , че ходил скоро до околовръстното да си търси късмета там . Преди години майка му , старата и хитра кучка била много доволна от това място . Широко , просторно и с много възможности за отдих и прехрана . Все някоя заблудена кокошчица или дребно зайче можела да си налови . И така да си изкара излета царски .
Ама сега не било така . Нещата били отишли на много зле . Това ми го разправи моя кучоприятел . Само багери , пръст , тръби , скелета и мръсотия . Скоро няма да има живот за нас там , така ми каза той . И аз му вярвам .
Затова и движението по големия булевард е толкова натоварено . Не е лесно да го преминеш , ама като ти дойде сляпата неделя . Няма отърване .
Та ще привършвам с разказа си . Както винаги бях на булеварда , но мисълта за моята кучка ми бе намалила бдителността . Ударът беше страшен . Хем я видях отдалеч онази тъмната кола , но встрани от нея препускаше още по - голяма . Не беше виновен човекът . Малко се бе изнервил от голямото задръстване , не го виня . А пък и ако бе забил спирачки , кой знае как щяха да му се нахендрят задните коли отгоре му . Затова не спря пред мен , бронята на колата ме изтласка с плътен и силен звук настрани , преметнах се два пъти и половина през глава и забих жалостиво муцуна в мантинелата . Скимтенето ми бе и виене , и болка , и скършена надежда за онова мъничко щастие което заслужавах . Но не би , за сетен път се убедих , че кучешкият живот си е една тегоба . Никой не го цени , всеки бяга от него като куче от тояга . Дори има такива , които никога не са го докосвали . Те са близнати , но не от куче , а от съдбата . Други доскоро живели като куче не се обръщат назад , щом са се изправили като лъвове насреща ти . А по какви пътища са се отървали от предишния си кучешки живот само те си знаят . Явно е имало и нещо лисиче , а и змийско в душиците им . Ама това не значи , че краят им ще бъде различен от моят .
Край на едно самотно улично куче от крайния квартал .
Пък може и да имам късмет и да ми мине като на куче .

                                                                                                                     

[HRISI_1084]

ама тези всичките истории са все тъжни... :'( :'( :'(

[iglika]

Цитат

Имам само един въпрос-дисплазия не може ли да се прояви и при кученце от реномиран развъдник?

Ако дадено куче има тежка дисплазия тя се проявява независимо от развъдника в който е плланирано и родено. Просто риска да попаднете на болно кученце от развъдник в който се правят изследвания за дисплазия е по-малък с 10%.
Леката и средна степени на дисплазия може и да не се проявят през целия живот на кучето, но се виждат на рентгенова снимка.

[aak1983]

тъжни са  :'( :'( :'( но същевременно и прекрасни....особенно историите на Fi_Re  ....направо :'( :'( :'(  страхотни са ...браво

[ceasar]

Да много са хубави и тъжни!!!
Показват още ведтъж какво отношение трябва да имеме към домашните си любимци и че ако не може да ги гледаш да им даваш любов и внимание по добре не ги вземай, защото те страдат също като нас и нищо няма да компенсира това... :( :( :(

[neznainata]

Толкова не съм плакала от ...  :'( :'( :'(

[bebe айк]

:blink:много хубава тема,малко сълзлива поне за мен :'(

[MiSs SuNsHiNe]

Много хубави...и много тъжни..сега седя и си мисля,защо хората и животните трябва да страдат толкова...защо е всичката тази болка? :'( :'( :'(Те просто са искали да бъдат щастливи!

[Fi_Re]

  Ето я задава се от ъгъла. Пак е със старото вехто палтенце. Слаба женичка с посивяла коса, невзрачна, дребна. Идва и бърза с чувал в ръцете, който изглежда по-тежък от нея. Но не е, само 15 кг е. Пак е ходила да взима кучешка храна, днес са давали заплата. Бърза, а срещу нея са се затичали няколко кучета и махат с опашка. Те изглеждат по-сити от нея, а всъщност са гладни. Скачат, махат с опашки нетърпеливо. Женицата им говори нещо, а те мълчаливо й отговарят с близване на ръката, с въртене на опашка, някои дори скимтят тихо от щастие. Жената се шмугва във входа бързо и още по-бързо излиза от там. Разопаковала е чувала с храната и им носи, говори им пак нещо. Но те не я гледат в ръцете, а в очите. И пак скимтят и пак залягат от щастие. Жената свива със свитата си между блоковете и спира на мястото, където ги храни винаги. Разсипва по паничките, продължава да им говори. нарича ги по име. А те хапват малко гранули, вдигат глави, махат с опашка, пак продължават. Жената ги изчаква да се наядат. Прави го защото знае, е ако тръгне и те ще я последват без да се наядат. Няма кой да им вземе храната, но я е жал цял ден не са яли нищо. Омитат паничките и са готови за игра. Но тя е изморена, не е първа младост, а този чувал го носи повече от километър. Няма кой да й помогне, няма кола. Погалва ги, нарича ги отново по име, а те преливат от щастие, лаят силно, сякаш искат да кажат Ето я! Вижте я! Изпращат я пак до входа и се нареждат пред него, докато гледат как тихо се изкачва по стълбите.
  От някоя тераса се чува изсъскване Кучкарката пак си е довела помиярите. Кой позволява на змиите да излизат от терариумите и да съскат по хората?

[goldroks]

Писмо до моя собственик ...

На сутринта ти стана и стегна багажа .
Взе повода ми и аз бях толкова щастлив ! УРА ! След кратка разходка отиваме на почивка ! Потеглихме с колата и ти спря до един парк. Отвори вратата и хвърли една пръчка ! Аз тичах, тичах , докато хванах пръчката за да ти я донеса!
Но когато се върнах теб вече те нямаше!
Започнах да тичам панически във всички посоки за да ТЕ намеря, но напразно...
Ден след ден те търсех и ставах все по слаб. Бях уплашен и много гладен...
Един непознат човек се приближи, сложи ми повод и ме взе със себе си .
Неслед дълго се намирах в клетка, чакайки твоето завръщане. Но ти не дойде !!!
Внезапно някой отвори клетката. НЕ!!! Не беше ти!
Беше човекът, който ме намери! Той ме заведе в едно помещение - миришеше на смърт!
Моят час бе дошъл!
Мили господарю !
Искам да знаеш, че въпреки страданието, което ми причини все още си мисля за теб и ако се появя отново на земята пак ще съм ти верен
ЗАЩОТО ТЕ ОБИЧАМ !!!

ТВОЕТО КУЧЕ! 

___________________________________________________________________________

Откраднах си го от една друга тема. Надявам се, че ще ви хареса.  ;)

[rodegunda]

Харесва ми защото е истина. И пак рев  :'(  Ама май няма как....

[goldroks]

Цитат

Харесва ми защото е истина. И пак рев  :'(  Ама май няма как....

:(

[LUDNICA]

Чета си аз тази тема в работата и все влиза някой в стаята,а мойте очи са целите в сълзи  :'(
Върви обеснявай на някой за какво си рева,повечето няма да ме разберат
Много хубава тема,още от заглавието те грабва и разказите са уникални.
Можем само да се поучим от такива разкази  :blink:

[TokioHotel]

Всички истории са невероятни! :'(

[Tali]

Не съм го писала аз. Намерих историята в един сайт и ми хареса. Споделям я с вас.

То живееше в него. В кварталния луд. Никой не подозираше за съществуването му. Имаше си всякакви удобства и достатъчно пространство за разходки, защото в душата на лудия беше широко.
Светът на кучето, ревниво пазен от любопитните и жестоки същества, наречени хора, беше един щастлив свят. То бе дълбоко убедено в непоклатимостта му и растеше не с години, а с дни. Как се беше родило, никой не знаеше, още по-малко пък то. От мига, в който обаче започна да разбира и чувства, хората заговориха, че бедният странник тихичко е полудял.
Той дойде в градчето една кишава, ранна пролет и се засели в порутената воденица. Беше тих, странен, мълчалив и незабележим. Препитаваше се, като свиреше на площадчето с неразделната си хармоника. Нямаше приятели и близки. Никой не знаеше името му. Понякога, като видеше малко дете, се извръщаше и скрито изтриваше непослушните си сълзи.
Измина една година и нещо се случи. Виждаха го скрит в сянката на дуварите, тихичко да пролайва или да скимти, досущ като куче. Погледът му се промени и походката стана приведена. Като че ли всеки момент щеше да тръгне на четири крака.
Тогава решиха, че е полудял. Всички мислеха, че лудостта му се дължи на вродена болест, но за всичко виновно бе то. Кучето.
Растеше в душата му и искаше своето. Понякога усещаше, че света му е твърде жив, но понеже не бе живяло в никакъв друг свят, го приемаше за нормален. Като всяко куче, започна да изпитва желание да гони плячка. И тогава хората в градчето забелязаха нова промяна в лудостта на странника.
Когато видеше домашно животно да минава покрай него, той заставаше на четири крака, оголваше зъбите си и ръмжейки, се втурваше да го преследва. Понякога залавяше избягало пиле или непредпазливо коте и изчезваше във воденицата. Там разкъсваше лова си със зъби и захвърляше из порутената обител парчетата. А вътре в него кучето доволно ръмжеше и лягаше, въртейки опашка, донякъде утолило страстта си.
Но ето че един ден то порасна напълно и започна да изпитва неистова жажда за истинска плячка. Въртеше се, щракаше със зъби и хапеше вгънатото пространство около себе си. Виеше, като истински вълк, защото то си беше половин вълк. Голямо, сиво и космато. Един съвършен представител на породата си.
Тогава странникът внезапно изчезна. Ако някой можеше да наблюдава какво се случи във воденицата, нямаше да повярва на очите си.
Сврян в полутъмното помещение, лудият започна болезнено и провлачено да вие. После захапа лакомо пръстите на ръката си и ги откъсна до основата им. Дъвчейки и плюейки кръв, той ръмжеше, късаше, дереше се, докато падна на земята, целият наяден и обезобразен.
Така го намериха, допълзял до вратата и притихнал. Остатъци от тялото му се валяха навсякъде, смесени с оголени животински кости. Всичко беше опръскано със засъхнала кръв и в помещението се носеше отвратителната воня на разлагащ се труп.
Когато го извлекоха, лудият много малко приличаше на човек.
Погребаха го вечерта, без опело и свидетели. След време щяха постепенно да забравят за случилото се.
Само че никой не видя как същата вечер, точно в полунощ, от прясно заровения гроб се дочу болезнен вой, който постепенно се усили. Пръстта се раздвижи и от нея израсна тъмна сянка, наподобяваща куче. Сянката с огромни скокове се отдалечи и изчезна в мрака.
Единствено гробарят на сутринта забеляза по меката пръст следи от звяр. Той ги заравни припряно и после, обзет от суеверен страх, се прекръсти и побягна.
А някъде далече-далече тичаше кучето. Свободно и щастливо, разбрало в какъв затвор е израснало. То спираше от време на време и глухо пролайваше към небето.
Беше голямо и сиво. Беше зло и мразеше душите на хората.

[Tali]

И още една, на която плаках!

Най-верният приятел

Задуха севернякът и довя със себе си усещане за приближаващата зима. Небето свъси вежди над малкото селце. Опустяха китните градинки, до скоро пълни с трудолюбиви хора. Само игривите пламъчета, които надзъртаха от прозорците на иначе смълчаните къщи, показваха, че в тях животът продължава да кипи с пълна сила.
В самия край на селото се издигаше малка спретната къщурка, в която живееха дядо с внучката си Искра. Момичето, както сочеше и името му, беше изпълнено с енергия и непресъхващо желание да върши добри дела. Тя с охота се грижеше за стария си дядо и поддържаше къщата чиста и подредена. Голямото й сърце, преливащо от обич, я караше да помага на всяко живо същество, изпаднало в беда. Затова и в зимните дни на прозореца на стаята й винаги имаше изобилие от зрънца за изгладнелите птички, които в замяна й се отблагодаряваха с най-красивите си песни.
В една мразовита утрин момичето се запъти към близката гора за съчки, за да запали камината.
- Дядо, аз излизам да събера дръвца и да нагледам моите горски приятелчета. Няма да се бавя.
- Добре, дъще - отговори дядо й. - Само се пази.
Момиченцето весело се затича към горичката, тананикайки си някаква мелодия. В торбичката си носеше няколко моркова, които, както обикновено, да подхвърли на зайчетата, дошли да я посрещнат на поляната. Тъкмо бе насъбрала цял наръч съчки, когато от близкия храст дочу леко скимтене. Бавно се приближи към мястото и не можа да повярва на очите си. В сухите листа се бе скрило малко премръзнало кученце и трепереше от страх и студ.
- Кой те е изхвърлил тук, мъниче? - започна да му говори момичето, а кученцето я погледна с големите си очи. - Ей сега ще те занеса на топло и ще се погрижа за теб.
Нито за секунда Искра не се поколеба да вземе малката душичка.
- Щом има храна за дядо и за мен, ще се намери и за теб. Не се страхувай, ела при мен - и тя гушна уплашеното кученце до гърдите си.
След минути вече беше стигнала до къщата.
- Дядо, дядо, виж какво открих в гората - извика тя.
- Ах, това си е моето момиче - отвърна дядо й.
- Ще се погрижим за кученцето, нали, дядо? Аз вече му обещах...
Как можеше дядо й да откаже на този глас, пълен със състрадание. А и кученцето изглеждаше толкова малко и беззащитно, в очите му се четеше тъга и молба за закрила.
- Хайде, дъще, направи каквото трябва, за да може това мъниче да се почувства у дома си - усмихна се дядо й и погали кученцето по главичката.
Искра бързо донесе малка купичка и сипа в нея мляко:
- Хапни си, скоро ще се почувстваш по-добре - майчински му говореше тя.
Кученцето леко се приближи до купичката, подуши я, близна с езиче няколко пъти от млякото и се сгуши на кравайче.
- Какво ти има, болничко ли си? - и в гласа на Искра прозвуча тревога.
Тя намери едно дървено сандъче, което й се стори идеалното легло, постави вътре мека пухена възглавница, за да му е удобно, леко сложи и кученцето върху нея и приближи сандъчето до огъня, за да стопли малкото същество.
Усетило топлината на камината, кученцето протегна двете си предни лапички, тихо изскимтя и се унесе в дрямка.
- Ти няма ли да си лягаш, дъще? - попита дядо й.
- Не, дядо, искам да остана близо до него тази нощ, ако има нужда от мен - тихо прошепна момичето от страх да не събуди кученцето.
Цяла нощ бдя над него, а призори неусетно заспа, сгушена до сандъчето.
Събуди я едно топло, влажно гъделичкане по лицето. Отвори очи, а до нея, седнало на задните си лапички, кученцето весело махаше с опашчица и я гледаше игриво с големите си очи.
- Добре си! - скокна от радост момичето и леко допря устни до муцунката му.
В отговор кученцето отново я близна по лицето.
- Как да те нарека сега? Я да си помисля... Тара... Да, името много ти отива!
В това време вратата изскърца и в стаята влезе дядото на Искра.
- Дядо, представям ти нашата Тара. Какво мислиш за името й?
- Щом ти си го избрала, чедо, значи е хубаво - отвърна й с усмивка старият мъж.
Дните започнаха да се изреждат един след друг. Кученцето растеше с всяка изминала секунда и скоро се превърна в истински пазач на къщата. Видеше ли непознат човек, отдалеч започваше да лае и да ръмжи заплашително. Но колко нежно беше с Искра и колко силно се привърза към малката си спасителка. Ходеше навсякъде след нея и в големите му очи прозираха обич и преданост към момичето, жертвоготовност, която човешкият ум трудно може да си представи.
Дядото беше спокоен, като знаеше, че Искра излиза, придружена от Тара, и ги оставяше да се разхождат на воля в гората. През летните дни те по цял ден тичаха из зелените поляни. Искра береше горски цветя и билки, а Тара гонеше пъстроцветните пеперуди с радостен лай. Около тях цареше мир и спокойствие, птиците летяха над главите им и ги поздравяваха с весело чуруликане. Накрая на гората течеше малка рекичка - любимото място на Искра и Тара за забавления и лудории. Къпеха се в топлите води, подскачаха по крайбрежните камъни, след това съхнеха под парещите слънчеви лъчи. А смехът на Искра ехтеше далеч, далеч..., докато прегръщаше малкото си кученце. Вечер се прибираха уморени, но щастливи и заспиваха заедно, гушнати в мекото легло.
През зимните дни отново имаха безброй поводи за незабравими мигове - тичаха и се търкаляха в снега, гонеха се из гората, Искра замеряше кученцето със снежни топки, а Тара й отговаряше с леко джавкане и с неизменния мил поглед на големите си маслинови очи.
Приятелство! Така можеше да се опише с една единствена дума връзката между момичето и кучето. Приятелство, което не се нуждаеше от пари и скъпи подаръци, а се изразяваше във взаимните жестове на обич, които те си разменяха ежедневно.
Последната зима разбуни духовете в малкото селце. "Вълк! Откъде ли се е появил, пущината?" - мърмореха старите хора и със страх поглеждаха към гората.
Слуховете се оказаха верни, в гората наистина бродеше вълк единак, който вече бе удушил няколко овце и бе нападал селяци, замръкнали из горските шубраци.
- Чедо, обещай ми да не се отдалечаваш от къщи - помоли дядото Искра. - Знае ли човек от къде ще те изненада този звяр! Господ да го убие, толкова злини извърши вече.
- Бъди спокоен, дядо. С Тара ще играем в градината, няма да ходим повече в гората, докато някой не залови вълка.
И тя спази обещанието си, макар че й беше мъчно за горските животинчета, които не можеше да вижда.
Един ден на стареца му се наложи да отиде до близкия град по работа.
- Искре, дъще, ще се върна вечерта. Вие с Тара не излизайте от къщи, докато ме няма - помоли той внучката си.
- Добре, дядо, тъкмо докато те няма ще пооправя тук вътре и ще те чакаме с Тара с вкусна топла вечеря. Не се тревожи за нас и се връщай по-скоро.
Дядото целуна внучето си по челото и тръгна.
Цял ден Искра шета из къщата - разтреби стаите, изпра дрехите на дядо си, сготви вечеря и накрая щастлива, подхвърли малката гумена топка към Тара, за да си поиграят. Свечери се, оставаха броени минути до завръщането на дядо й и Искра нетърпеливо поглеждаше през прозореца. Но вместо дядо си, тя забеляза в градината едно малко сиво зайче, което предпазливо се оглеждаше до оградата, наострило уши. Позна го - то беше същото, което през лятото спаси от капана на един ловец.
- Сигурно е гладно, милото, и е дошло да търси храна. Ще изляза само за секунда да му дам морковче и веднага се връщам вътре - говореше на Тара тя, докато обличаше палтото си.
Взе моркова и излезе на стълбите, като остави външната врата открехната. Огледа се, видя, че зайчето все още стоеше на мястото си неподвижно и тръгна към него. Толкова силно бе желанието й да нахрани малкото създание, че изобщо не забеляза двете жълти очи, които я дебнеха в тъмнината...
...След миг се чу зловещ вой и нещо изшумоля зад оградата. Искра се смрази на мястото си... Вълкът бе на метър разстояние от нея и я гледаше кръвожадно. Чак сега момичето разбра защо зайчето се бе скрило и не мърдаше - подгонено от вълка, то бе намерило убежище в тяхната градина.
"Какво ще правя сега?" - запита се с ужас момичето...
И тогава чу познат лай зад гърба си...Тара. През открехнатата врата на къщата кучето бе видяло смъртната опасност, надвиснала над стопанката му...
- Тара, стой там! - изкрещя Искра, но бе твърде късно...
Кучето се изстреля напред с наострени уши, като ръмжеше и показваше белите си зъби на вълка. Усетил заплахата, той леко приклекна, готов за скок...
- Тара, влизай вкъщи, бързо! - викаше Искра отчаяно.
Но Тара не я чуваше в желанието си да защити момичето. Смело се хвърли към вълка с яростен лай и го захапа за предната лапа. Побесняло от болка, дивото животно с един скок сграбчи Тара с острите си зъби и ги заби в гърлото й. Кучето само леко изскимтя, сгърчи се и падна на земята...
Тогава се чу изстрел и вълкът се строполи до оградата. Искра се обърна и видя дядо си...
- Тара - извика отново тя и се приближи до кученцето. То лежеше неподвижно, едва дишаше, а от устата му течеше струйка алена кръв, която оцветяваше белия снежец.
Момичето седна до Тара, сложи главата й в скута си и я прегърна нежно.
- Ще се оправиш, Тара, пак ще тичаме волно из горските поляни... Моля те, не ме оставяй. Не умирай, чуваш ли! - и сълзите й капеха по бялата козина на кучето.
Тара само я гледаше с големите си красиви очи и не помръдваше.
- Сега дядо ще повика ветеринаря и той ще се погрижи за теб... Обичам те, Тара, не умирай, дръж се!
В този момент кучето вдигна глава, нададе тих вой, отвори широко умните си очи и се отпусна завинаги.
- Не, Тара! - изпищя момичето и прегърна верния си приятел. - Неее!
А Тара стоеше все така неподвижна и продължаваше да я гледа с голямото си око, в което се отразяваше изгряващата луна...
Погребаха я в гората под малиновия храст, близо до мястото, където Искра я беше намерила и спасила. Сега, на свой ред, Тара се бе отблагодарила за добрината на момичето. За да спаси живота на стопанката си, тя не се бе поколебала да пожертва своя.
Нима имаше по-ценно доказателство за верността и приятелството й от това...?

[Poli]

Стиховете и разказчетата са много хубави. Неможах да прочета всички , но тези , които прочетох " докоснаха " сърцето ми

[Bini]

Ето едно, което мен лично много ме трогна :( . (на английски е)

How Could You? by Jim Willis