[Дидо Георгиев]

Нали се сещаш че в повечето такива снимки преди кучетата през вълка са минали 2 патрона
...после кучетата си играят с мършата му

[Radja]

Но можеш ли да откажеш,че е супер реклама?В един от руските форуми мъчат едно меченце,сигурно тука вече някой събира парички.

[hunter73]

Дидо, може и да си прав за куршумите и др . неща, но все пак има и по достоверни снимки и все си мисля, че не всичко това е реклама.

Снимка (и)

• 
• 

[Дидо Георгиев]

един или няколко сеирепи "вълкодава" натиснали безпомощен вълк все едно е улична котка...
Както казва Слави " ще се видим след рекламите"

[Д.БАЛЧЕВ-БАЛКАН]

.......тук няма химия !

Снимка (и)

• 

[Дидо Георгиев]

Балчев, може ли цялата снимка, да се виждат и предните крака на вълка ако обичаш разбира се

[Александар Топалов..]

hunter73, в 04 June 2012 - 11:37 AM, написа:

Има и други снимки за тези смели кучета които си вършат работата както трябва .Заслужаващи едно голямо Възхищение......






hunter73 ще Ви помоля да не пускате последователни постове,а да използвате бутона Редактор.
Мод

[ros_s_1979]

майка баща дъщеря

[hunter73]

Ивсе пак дано се харесат тези  снимки то всичи си го знаем , колко трудно само куче влиза в двубои с вьлк , но добе сработена глутница го прави.....  
Не правия реклама на никоя порода ,те всички са за това ЗАЩИТА НА СТАДАТА ОТ ХИШНИЦИ.......

Снимка (и)

• 
• 
• 
• 

[ros_s_1979]

1

Снимка (и)

• 
• 

[Karastancho]

КараСтанчо продава

Негова дъщеря

Пак тя! Въча

Тук не е пазар! Не пускайте последователни постове,а ползвайте бутона редактор!
Мод

Снимка (и)

• 
• 
• 
• 
• 

[hunter73]

Една невероятна хармония между работни кучета стада и природа.

Снимка (и)

• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 

[hunter73]

Снимка (и)

• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 

[hunter73]

КАКВО ПО ХУБАВО ОТ РАБОТНИТЕ КУЧЕТА В ЕСТЕСТВЕНАТА. ИМ СРЕДА

Снимка (и)

• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 

[Anna 3]

Точно!!!
Пракрасни снимки!

[Евтим Стамболов]

Снегът отдавна се стопи, а пролетта не идваше. Постоянно духаха ветрове, понякога топли, понякога студени с леден дъжд. Февруари е известен с непостоянството си, но в Черноморието той е чудноват с най-неочакваните си промени. През някои дни ветровете утихваха и слънцето затопляше припеците, от тях димеше прозрачна мъгла.

Старата вълчица лесно намираше затоплените поляни. Тя лягаше на изпръхналата земя, слагаше глава на предните си крака като куче пред дома на стопаните си и дремеше, без да се унася в дълбок сън.

Гората беше безлюдна. Тук не идваха ни хора, ни кучета. Нищо не плашеше вълчицата, а все пак тя не можеше да се успокои. Чувстваше постоянна възбуда, не се задържаше и половин час на едно място. Дращеше с нокти по стволовете на дърветата, причакваше скрита в гъсталаците някое горско животно, удушваше го с първото захапване. После го заминаваше, без да откъсне поне парче месо. Понякога изръмжаваше към сина си, сякаш се наканяше да сдави и него. По цял ден скитореше, спираше в окрайнината на гората и дълго гледаше към селските кошари. Макар че беше сита, с голямо удоволствие би се вмъкнала там, за да издуши всичките овце.

Заедно с това й се искаше да погали глава о главата на някой стар вълк, по-стар, по-як от сина й. Може би такава среща щеше да я успокои, да премахне възбудата, която я караше на полуда.

Този ден вълчицата се бе изтегнала на една слънчева поляна. До нея лежеше синът й. Тя чу изпукване на клонки и изправи глава. Не долови друг шум, не забеляза нищо обезпокоително. Все пак нейният усет й подсказа, че щом има шум, той е причинен от нещо — животно или човек, все едно. Трябва да разбере какво е, за да си дреме спокойно. Не разбере ли, може да заплати скъпо.

Тя не се излъга. Между дърветата забеляза стар вълк. В друго време би изръмжала, за да го прогони, но сега стана и закрачи към него като гостоприемна стопанка, която отдавна го очаква. Синът й неохотно се надигна и я последва.

Вълчицата спря на няколко метра от вълка. Той изглеждаше по-едър от нея, охранен, със загладен, червеникав косъм. Тя го подуши отдалеч. Неговият мирис й хареса и усети, че става по-неспокойна. Вълкът също я подуши. Навярно и той чувстваше подобна предпролетна възбуда и изглеждаше също тъй неспокоен като нея.

Червеникавия приближи и продължи да я одушва. Носът му обходи цялото й тяло. На края се спря на муцуната й. Лизна я с език.

Ласката му хареса на вълчицата. Тя също го лизна и погали глава около шията му, като че искаше да го прегърне.

Синът стоеше настрана. И той беше едър вълк, но по стойката, по свенливо наведената глава, по незаякналия врат личеше, че е още млад. Косъмът му бе сив като косъма на майка му.

Той, Сивия, гледаше недружелюбно непознатия вълк, който се държеше с вълчицата прекалено свойски. Достатъчно беше тя само да изръмжи, и щеше да се хвърли върху него. Но както изглежда, тя беше доволна от тази среща. Щом друг се навърташе около нея, това значи, че синът трябва да се махне оттука. Ако не се махне сам, може и да го прогонят. А без такава опитна и предпазлива майка храна по-трудно се намира, хората и кучетата са по-опасни.

Новият вълк, Червеникавия, скочи върху майка му и я обгърна с предните си крака. Синът оголи зъби в закана. Но оня не сдави майка му. Тя стоеше неподвижна, очевидно не виждаше в проявата му някаква заплаха. Сивия се ядоса от необяснимата промяна в поведението й и се върна на поляната. След малко дойдоха при него и те.

Легнаха един до друг, събраха глави и пак облизаха муцуните си.

Червеникавия беше толкова захласнат в някаква своя страст и така всецяло погълнат от ласките, че не забелязваше сина на вълчицата. Това пренебрежително отношение дразнеше Сивия и той често го поглеждаше враждебно, но в същото време се боеше от тоя звяр, който беше така независим и самоуверен и хич не се интересуваше кой се намира около него.

По някое време Червеникавия престана да се умилква около майка му и наостри уши. Младият не забеляза никаква заплаха. Но тревогата на стария растеше. Той стана и с дебнещи стъпки навлезе в гората. Едва тогава Сивия забеляза, че се приближаваше един сур вълк.

Червеникавия се върна при вълчицата. Тя продължаваше да лежи спокойна, от нищо невъзмутима и както изглежда, много щастлива. Старият вълк нервно пристъпяше около нея като футболист или борец, който раздвижва тялото си пред решителна схватка. Навярно чувстваше, че му предстои такава схватка. И тя не закъсня.

Новият вълк се приближи. Стъпваше бавно и предпазливо, като че ходеше по лед, свил опашка между задните си крака, навел глава, сякаш обдушваше нечии следи. Той дойде на няколко крачки и със скок се хвърли върху Червеникавия.

Вълчицата изръмжа и се отдели настрана. Едва сега Сивия видя, че Червеникавия не е толкова силен, колкото му се стори в началото, че оня, Сурия, имаше високи и дебели крака, дебел врат и щръкнали уши като на кошута. Той отскачаше по-ловко, с по-голяма настървеност се нахвърляше и по-хищно впиваше нокти и зъби във врата на противника си.





Двата вълка се вардаляха като огромна ръмжаща топка. Понякога беше трудно да се разбере кой кого е захапал и кой срещу кого се бори. Замириса на прясна кръв.

Вълчицата не изтрая да гледа тази смъртна борба отстрани. Тя се хвърли в топката на разярените вълци и за учудване на сина впи зъбите си във врата на Червеникавия. На оня, около когото само допреди няколко минути се умилкваше. Навярно бликналата кръв от него я беше разярила.

Сивия също не изтрая пред мириса и гледката на кръвта. И той се нахвърли върху Червеникавия. Напразно в началото се беше побоял от него и без всякакво съпротивление го допусна да се увърта около майка му. Затова с удвоена ярост го нападаше и каквото захапеше, оставаше в устата му.

Червеникавия бе вече мъртав, изтърбушен, с разкъсани бутове.

Затихна и последното ръмжене.

Сурия се отдели настрана. Облиза окървавената си козина, почеса натъртените си меса о едно дърво. Едва след тези старателни тоалетни приготовления пристъпи към вълчицата. Тя го прие приятелски, както прие и Червеникавия. Също като преди, те облизаха муцуните си, погалиха се един о друг и накрая той я обгърна с предните си крака.

Това също не беше враждебна проява и вълчицата изглеждаше много доволна от новия си приятел…

Синът и сега се чувстваше отритнат. Изпитваше неприязън към Сурия от интимниченето с майка му и боязън от свирепата му разправа с противниците. Но чувстваше и нещо ново към него — близост и гордост, — което не изпита към Червеникавия. В жестоката разправа и той, Сивия, помогна. Тъй че Сурия не бива да забравя това.

През тези дни идваха и други вълци, но Сурия не позволяваше никому да приближи до вълчицата. С тях не се стигна до кървава разправа. Те разбираха, че не им е мястото при този силен и едър противник, и доброволно напускаха.

Храна се намираше редовно, не ставаше нужда да се излагат на опасности и да наобикалят селата. Вълчицата не скитореше непредпазливо като преди, изглеждаше успокоена от новия си приятел. Като виждаше как е станала ленива и подпухнала, с подут корем, синът й тръгваше сам.





На вълчицата наистина не й се ходеше. Тя се завираше из трънаците, надзърташе във всеки гъсталак, търсеше нещо. Сурия не знаеше как да й угоди и не се отделяше от нея, побутваше я закачливо с муцуна.

Май че това ухажване не всякога й харесваше. Изгубила предишната си кротост, тя недоволно изръмжаваше. Сурия й досаждаше със задирянията и с постоянното си навъртане около нея. Тя се отделяше сама в гъсталаците, лежеше там от никого необезпокоявана, блажена от нещо, което другите около нея не разбираха.

С инстинкта си на стара майка вълчицата чувстваше, че й предстои нещо и радостно, и мъчително, свързано с много тревоги. Нейният вече не малък опит я бе научил да се справя успешно с тези пролетни грижи.

Много път извървя старата вълчица, докато си намери удобно леговище. Върху един огромен склон на планината се простираха трудно проходими драки. Тук никога не идваха дървари или овчари, не се мяркаха ловни кучета. Наблизо в дерето шумолеше поток.

Вълчицата събираше стар мъх и изсъхнала шума и ги струпваше в дупката под една скала. Продължително се залежаваше там и когато синът й се приближеше, тя го отпъждаше с ръмжене. Срещу Сурия не ръмжеше и го пускаше да лежи до нея. Това озлобяваше Сивия. Той не смееше да се сдави със стария вълк и тръгваше сам из гората, за да не гледа как оня, непознатият, е заел мястото до майка му, което се полага нему, единствения й син. Докато цялата зима не се отделяше от нея, сега скиташе сам. Редовно си намираше храна и съвсем не тъгуваше за майка си. Дори понякога се чувстваше много добре. Срещаше млади вълци и с тях дружно нападаха кошутите, сърните и зайците.





Вълчицата не се тревожеше от отсъствието на сина си. Занимаваха я съвсем други грижи.

В края на април вече си имаше шест малки кутрета и цялото й внимание беше насочено към тях. Тя отслабна, косъмът й се проскуба, изпод него се очертаваха ребрата и щръкналите кости на плешките. След окучването почти не се отделяше от леговището и млякото й не достигаше.

Сурия беше много предпазлив и като всеки стрелян вълк не смееше да се доближава до крайселските поляни, където пасеше добитъкът. Домъкваше само дреболии — зайчета, лисичета, сънливци, мишки. Нещо, което не можеше да утоли нито неговия глад, нито глада на майката. Отгоре на това до потока дойде някакъв човек. Щом усети приближаването му, Сурия офейка.

Вълчицата наблюдаваше човека от леглото си. Той се наведе над водата, побави се там и се върна, откъдето беше дошъл. На другия ден наново пристигна по същото време. Сурия пак избяга. Тя и този път не стана от вълчетата.

На третия ден човекът прескочи поточето и се заизкачва по отсамния склон. Вълчицата не бе виждала по-опасен противник от двукраките страшилища и не биваше повече да седи тук. Тя се измъкна от гъсталака и залинка към височините. От време на време се извръщаше. Не чуваше нито трясък, нито викове на хора или скимтене на кутретата си.

Привечер се върна при леглото, но пристъпи до него по-предпазливо от всеки друг път. Вълчетата си лежаха, както ги беше оставила, и скимуцаха. Щом я усетиха, те се вкопчиха в провисналите й, останали без мляко гърди.

Сурия го нямаше и за всичко, което й предстоеше, трябваше да се грижи сама.

Тя отърси кутретата от себе си и захапа едно от тях. Не го стискаше, държеше го колкото да не го изтърве и с подскачания се отправи към гъсталаците под върха, където смяташе да се настани на по-безопасно място. На бърза ръка събра шума под две огромни паднали дървета и остави вълчето в това ново леговище. После пренесе едно по едно и останалите.





През следващите дни тя гладуваше. Сурия се беше запилял някъде или пък не можеше да я открие. Навярно вече толкова е остарял, че е изгубил острия си нюх. Щом се мръкнеше, тя тръгваше да търси храна. Но храна не всякога се намираше така лесно. Вълчицата виждаше сърна или диво прасе, но не ги нападаше. Инстинктът й подсказваше, че не бива да посяга на добитък или на каквито и да са животни наблизо до леговището, за да не се разярят хората и да й причинят зло — и на нея, и на рожбите й. И ходеше надалеч. Уморяваше се от дългия път и никога не се връщаше сита.

Една сутрин тя забеляза до леговището нещо черно, огромно. През храсталака не можа ясно да види какво е. Обърна се назад, готова да побегне. Боеше се от всяка заплаха и никаква майчинска тревога не я вълнуваше. Беше забелязала как нейната майка пролет гледаше да спаси себе си и никога не се опитваше да защити от някакво нападение на хора или животни малките си вълчета. Нямаше защо и тя да се излага на опасност.

Крачка назад, но се спря. Мирисът, който усети, не беше на човек. А щом не е на човек, не е толкова опасно да се приближи. Други по-опасни противници от хората тя не бе виждала. Приближи към леговището.

Видя голям черен глиган с наежена четина. Той пръхтеше и с острата си зурла побутваше вълчетата.

Вълчицата изръмжа и докато глиганът съобрази какво да направи, тя го захапа за левия крак. Той беше тежък, неповратлив. Извърна се и се опита да замахне със зурлата си, но тя отскочи енергично настрана, после пак така мълчешката се стрелна и го захапа, докато най-сетне нахалникът видя, че е по-добре да се махне оттука.

По обед същия ден вълчицата съгледа едно куче. То се спираше, душеше земята, въздуха, дърветата. Навярно бе усетило някакъв мирис. Вдигна глава към клоните на дъбовете и проточено изви.

В гората кучетата рядко ходят сами. Често зад тях има хора. А ако няма, този лай може да ги доведе. От идването им вълчицата се боеше повече от всичко.

Кучето не преставаше да вие и лае. Не смееше да се приближи.

Вълчицата не нападаше нищо около леговището си, но не можеше и да чака спокойно приближаването на враговете си. Тя запълзя и успя да се измъкне незабелязана от кучето. Заобиколи отдалеч и дебнешком го доближи. Навярно то нито в началото, нито по-късно я видя. Само усещаше неприятната й миризма и се захласваше от ярост и вой, без да подозира на каква опасност се излага.

Вълчицата това и чакаше. С няколко скока се намери до него, скочи отгоре му и впи зъби в тънкия му врат.

Само след пет-шест минути то лежеше върху земята изтърбушено…

Но и това леговище не беше на сигурно място и вълчицата премести вълчетата си още веднъж. В новия гъсталак й изглеждаше по-спокойно. Но с разсъмването тревогите й започнаха отново.

Тя лежеше и усещаше птича миризма. Наблизо не забеляза никакво живо същество. Миризмата идваше от клоните над главата й. А оттам нито се виждаше, нито се чуваше нещо. Но усетът й никога не й изневеряваше. Не й изневери и този път.

На близката леска кацна сврака. Вълчицата не обичаше тези шумни птици. Те винаги крещяха и тя не можеше да разбере защо правят това: поради някаква опасност или просто защото са си кресливи. От клон на клон свраката слезе ниско над земята. Ако кацнеше в тревата, вълчицата бързо щеше да й види сметката.

Лежеше и даваше вид, че дреме. Свраката се стрелна над главата й. Чу се плясък на крила, отчаяни птичи крясъци. Срещу свраката налиташе някакво дребно птиче, а тревожният му писък огласяше цялата гора. Тогава вълчицата видя, че над нея има гнездо и грабливата дългоопашатка бе налетяла върху него.

Птицата-майка се съпротивяваше с всички сили. Но не можеше да спаси нито себе си, нито пилетата си. Двубоят ставаше все по-ожесточен. Наоколо се обадиха сойки и свраки.

Този шум не се хареса на вълчицата, можеше да й създаде неприятности. Тя изварди удобен момент, когато счепкалите се птици паднаха на земята, скочи върху тях и ги затисна с лапите си.

Изяде и двете, като кашляше от перушината. После унищожи и голишарчетата в гнездото.





Така с постоянни тревоги и грижи минаваха вълчите дни и нощи, за да дойдат още по-тежките дни и нощи на зимата.

Есента вълчицата предвождаше вече голяма глутница. Сурия ходеше постоянно с нея, но не той, а тя беше признатият водач. Тук бе и Сивия. Застудяваше се, добитъкът намаля из горите, нямаше вече малки неопитни животни и сам трудно си намираше храна.

Шестте пролетни вълчета отраснаха, но все още не бяха достатъчно предпазливи и не смееха да се отделят от майка си. А храна за толкова гърла не се намираше така лесно. Две-три зайчета или десетина мишки не стигаха само за едного, та камо ли за такава голяма глутница.

След залез вълчицата поведе семейството си към близкото село.

Вървяха бавно, спираха се често. Не забелязаха никаква опасност. Но и не усещаха присъствието на плячка. Стигнаха първите дворища.

От една схлупена сграда идваше мирис на говеда. Сивия прескочи кирпичения зид. Говедата бяха затворени и не можеше да влезе при тях. Чу се изплашено пръхтене на коне и волове. Сивия, ядосан и озлобен, изчатка със зъби и наново се намери на улицата.

Доближи друга къща. И там добитъкът бе затворен. Отнейде лавна куче. Разлаяха се и други псета. Пролетните вълчета, макар и едри, кажи-речи, колкото останалите вълци, се притискаха до майка си. Тя ги разбутваше и продължаваше да върви напред. Вятърът я облъхна с познат мирис, от устата й потекоха слюнки.

Вълчицата се спря с изправена глава. Освен кучешкия лай не долови никаква друга опасност. Тя прескочи през плета. За миг цялата глутница се намери в кошарата. Овцете се скупчиха в един ъгъл.

Вълчицата захапваше някоя овца и с едно-две замахвания прегризваше врата й. Докато траеше кратката схватка, тя изсмукваше кръвта от шията на удушената жертва, а младите вълчета я изтърбушваха и налапваха вътрешностите.

Сурия и Сивия награбиха по едно шиле и побягнаха през плета. В съседния двор се разлая куче. От къщата блесна ярка светлина и тя изплаши вълчицата повече от настървения лай на съседското псе. Майката не успя да вземе овца със себе си. След нея побягнаха и вълчетата.

Спряха едва в началото на гората и разкъсаха домъкнатата плячка. Тя не утоли глада им. Само разпали жаждата им за кръв и месо. Оглозгаха кокалите с ръмжене като врагове. Вълчицата се държеше сравнително спокойно и не стигнаха до кървава свада.





Гората не обещаваше храна. Можеха да я намерят в селото, но по-сигурно там щяха да намерят смъртта си. Майката чувстваше опасността и поведе глутницата към съседното село. Преди да доближат къщите, те намериха на поляната две магарета и още там ги разкъсаха.

На разсъмване се прибраха в гората — лениви, натежали, зажаднели за почивка и сън.

Първа вървеше вълчицата. И само тя — като всяка препатила майка, винаги загрижена за челядта си — не преставаше напрегнато да се оглежда и да обдушва храстите по пътя си.

Край едно дебело дърво тя се спря. Пред себе си усети неясен мирис на човек и на още нещо, което бе усещала в селските дворове. А щом го има тука, то значи, че има и хора.

В здрачината на утрото майката не виждаше нищо обезпокоително, но доловеният мирис я караше да бъде предпазлива. И други утрини бяха минавали по тази пътека, никаква заплаха досега не бе забелязвала, ала сега тя заобиколи дървото. След нея заобиколиха Сурия, Сивия, вълчетата. Само едно от тях, най-ленивото, мина направо.

Обикновено край такива дървета то вдигаше крак и подмокряше дънера му. После драскаше с лапи да закрие мръсотията, която е оставило. Така смяташе и сега да направи. Но щом стъпи до дървото, нещо рязко и звънко изщрака.

Вълчето изквича и прови от болка и страх. Някакви зъбци се впиха в десния му преден крак. То захапа тия зъбци, ала те се оказаха по-твърди от неговите челюсти и усети как собствените му зъби се счупиха и то ги изплю. Опита се да изтегли крака си, но болките така го рязнаха, че легна и пронизително изквича като куче.

Вълчицата не толкова видя, колкото почувства, че вълчето изпадна в беда, макар и да не разбираше какво точно се е случило. За нея това беше коварна клопка, а коварство виждаше само от хората. Който иска да остане жив, трябваше да бяга далече от нея. Тя така и направи, а вълчето не я последва и си получи заслуженото.

Още с първите му изджавквания майката хукна като подгонена от изстрел. След нея в паника се юрнаха всички вълци.

Вечерта майката донесе на вълчето заек. Седя настрана, докато го изяде. После го побутна, но то напразно се опитваше да се изскубне от железните челюсти. За да му помогне, вълчицата прегриза крака му.

Възбудена от мириса на кръв, тя разкъса вълчето и го изяде, както би постъпила с каквато и да е животинска плячка.





Вълците лежаха в млади дъбови подрасти. Преди час се върнаха от селото, където успяха да разкъсат две малачета. Натъркаляха се в гъсталака, в който и други пъти бяха денували.

Още незадрямали, и доловиха шум. Нейде ходеха хора, тропаха с крака, кършеха клони, тихо подвикваха. Вълците наставаха. Наблизо пробягна заек. В друго време веднага биха го погнали, но сега не им бе до него. Освен това бяха сити. Шумът не предвещаваше нищо добро. По близката пътека се хвърляше с едри скокове подплашена сърна. Да, трябваше и те да бягат, но накъде?

Вълчицата се бе убедила, че не всякога опасността идва оттам, откъдето идва шумът. Понякога я сполетяваше беда на най-тихите места. Нещо така оглушително тряскаше, че тя правеше невероятно голям скок. И дали от този трясък, или от друго, по тялото й се забиваха някакви остри камъчета. После дълго, с дни хапеше кожата си, за да ги изчопли оттам, чешеше се по дърветата, докато болките и сърбежите затихнеха.

Така и този път се поколеба накъде да побегне. Вълчетата поглеждаха към нея с очакване. Само Сурия хукна в посоката, противна на оная, от която се дочуваше шумът.

Вълчицата поведе глутницата нейде встрани.

След минута-две гората проехтя от онзи трясък, от който вълчицата най-много се плашеше. Но той беше някак глух, далечен. Тя побягна с по-едри скокове, като избираше гъсталаците.

Пред себе си на една поляна видя нещо тънко, дълго, като безкрайна окастрена пръчка. Тази връв я плашеше, тъй като се бе убедила, че тя не расте като пръчките в гората, а я поставят хората.

На връвта се полюляваха червени парчета плат. Тоя огнен цвят винаги всяваше сред вълците ужас, но тя се бе убедила, че когато седи така спокоен, той не е опасен. Страшно е, когато предварително не го видиш, а само го зърнеш и мигновено те оглуши гръм. От опит знаеше, че в такива случаи е по-опасно да мине оттам, гдето няма такива огнени пламъци.

Така постъпи и сега. Побягна напреко през връвта, близо до червеното петно. Встрани се чу трясък, след него — втори, трети. Нещо наблизо изсвистя.

Вълчицата очакваше да усети болки по тялото си. Не усети нищо. И гърмът не я оглуши. Той беше като предишния — глух, далечен.

Тя тичаше и чуваше след себе си шума от тичането на вълчетата.

Назад от гората долиташе хорска глъчка. Вълците бягаха, докато тази глъчка затихна и се увериха, че са далече от всяка опасност.





Глутницата намаля. Сурия не се появи ни след ден, ни след седмица. И както вълците понасят такава загуба, никой не забеляза отсъствието му.

Планината побеля и животът на глутницата стана още по-тежък. Трудно се намираше храна и в гората, и вън от нея. Напразно вълците ходеха и денем, но не утоляваха глада си.

Една вечер се насочиха към селото отвъд билото на планината. Вълчицата забеляза, че нещо на пътеката се чернее. Спря се и го огледа отдалеч. Това беше едно от онези космати, но изключително вкусни селски животни, които тя най-много обичаше и за тях бе готова да се излага на всякакви рискове. Затича се напред и се спря на десетина крачки от неочакваната находка.

Овцата лежеше неподвижна, изглеждаше мъртва. А от мъртвите животни вълчицата се плашеше, защото бе видяла няколко пъти как след изяждането им вълците също умират. Тя се разстъпи насам-натам и обдуши снега. Долови кисел дъх на коне и хора и веднага отстъпи назад. С нея отстъпи Сивия, като облизваше с дългия си червен език лигите около устата си.

Петте млади вълци не отстъпиха. За тях това беше богата плячка, спечелена без труд и рискове, и те се нахвърлиха върху нея.

Вълчицата остана безучастна настрана. През цялото време усещаше едва доловима миризма на хора и коне и това я възпираше да участва в пиршеството.

Младите вълци още не бяха успели да схрускат всички кокали и изведнъж изгубиха апетита си. Един по един се отдалечаваха от останките на овцата. Майката виждаше как те се клатушкат, козината им настръхваше, като че ли бяха налапали остри камъчета и се опитваха да ги повърнат. С тях ставаше нещо лошо, опасно, което тя бе виждала и което й говореше, че тук имат пръст хората.

Без да чака повече, вълчицата побягна, последвана от Сивия.

Тя избяга далече, както след оглушил я трясък. Цяла нощ ви, но вълчетата не дойдоха. От това стана по-неспокойна и още по-предпазлива. Трепваше от всяко изшумоляване на оголените букови клони, плашеше се от изпукването на съчките под краката си.

В тази враждебна гора за нея нямаше вече храна, нямаше спокоен и сигурен живот.

Вълчицата крачеше през снега из дъбаците. Навлизаше в нови и непознати места, далече от всички ония страхове и опасности, които преживя. Вървеше, без да знае къде отива, подтикната от усета на дългогодишна майка и стар, изключително предпазлив звяр.

Далече от всичко онова, което напомняше за кучета, за хора, за гърмежи, за рязкото изщракване на смъртоносните челюсти в шумата, за умрели овце по пътеките.

[iliev_st1]

[iliev_st1]

Снимка (и)

• 
• 
• 

[Евтим Стамболов]

Рахни Чобана, най-големият овчар в селото, излезе от къщи и бавно тръгна покрай плета на саята си, като внимателно оглеждаше снега. Имаше всякакви дири: на зайци, на яребици, на лисици. Дирите на лисицата се познаваха по туй, че тук-таме снегът беше по-прибръснат като с метла - там лисицата, както й е обичаят, беше превъртяла опашката си. Но вълчи дири нямаше никъде.

Зачуден, Рахни се спира, крие ръце в ръкавите на кожуха си и гледа на север. От ледения вятър очите му сълзят, веждите и дългите му жълти мустаци хващат скреж. Полето е пусто, снегът си стои тъй, както си беше навалял. Няма още пътища, няма хора, няма жива душа. Но вълкът беше там - в това Рахни, стар овчар, не се съмнява. В такова време и в такъв капан звярът е като в царството си. И тъкмо защото по снега нямаше никакви дири, а вълкът виеше всяка нощ, Рахни разбра, че трябва да се пази. Той се повърна назад, спря се и се загледа във високия плет на саята си. И остана тъй доволен, че без да ще, се поозърна, като че търсеше кому да се похвали. Не беше плет, а крепост: най-напред, на една височина, колкото човешки бой, плетът беше изплетен от здрави делиормански пръти, тъй гъсто, че и пръста си дори не можеш провря; после следваше ред сухи, черни тръни; после - най-отгоре изострените върхове на коловете стърчаха като маждраци. А от кол до кол, на два-три реда беше обтегнато въже от повет. Бели волски черепи, набучени по коловете, се усмихваха отвисоко, сякаш се надсмиваха на оня вълк, който би поискал да прескочи тоя плет. Рахни, освен това, имаше кучета като мечки, имаше си и пушката. Все пак той си даде дума да се пази и, преди всичко, да постегне слугата си Калина.

Тоя Калин беше малко слабоумен човек. Кой е, отде е - това никой не знаеше. Една сутрин беше се спрял на портата на Рахни, като куче, изгубило стопанина си. Питаха го отде е - той се смее, питаха го де отива - пак се смее. Но имаше здрави ръце и Рахни го прибра. Лятно време ходеше с овцете сам, зиме мъкнеше тор, носеше сено, работеше най-тежката и най-нечиста работа.Можеше да го брули вятър, да го вали дъжд - нищо не му ставаше.Понякога си лягаше вън и на сутринта от разголените си меса изтърсваше снега, който беше го навалял през нощта. Едно беше лошо, според Рахни: ядеше много. Ядеше продължително, с някаква животинска наслада, с препълнени уста и с издути жили на шията си. После пиеше вода, пъшкаше и ако беше денем, веднага се залавяше за работа, ако беше вечер - отиваше сред овцете и стоплен между тях, заспиваше.

Като се върна в къщи, Рахни завари Калина, че ходи между овцете, на които беше хвърлено сено. Той изглеждаше спокоен, както винаги.

- Калине - стросна му се Рахни, - чу ли нощес вълка, а, чу ли го? Да си отваряш очите, брей, че те одирам.

Калин го гледаше тъпо, като че не беше го чул.

- Вълкът да не доди, вълкът, чу ли?

- А... вълкът. Ами кучетата? Я плета - как ша го скочи...

Калин говореше гърлесто, объркано. И тъй като в тая минута близо до него беше Мита, по-малката дъщеря на Рахни, и се смееше, като го слушаше как приказва, той помисли, че е казал нещо весело, и сам започна да се смее.

- Не се смей, а слушай какво ти приказвам - викна Рахни, -че като грабна сопата от ръцете ти.. Калин се намръщи и замълча. Той не можеше и да помисли, че вълкът можеше да доде тука. А вярно е, че той ни веднъж не беше го чул да вие, защото по това време беше спал. Рано и все тъй безгрижно си легна и тая вечер.

Същата нощ, като се връщаше от кръчмата, Рахни чу някакъв смътен, задавен глас. Той се спря и се ослуша. И ето, откъм къра, откъм бялото снежно поле, дето небето беше черно, а звездите горяха една до друга и тъй бързо трепкаха, като че зъзнеха от студ, чу се вълчи вой, проточен издебело, стръвен, страховит. Кучетата на цяло село залаяха. Рахни забърза, отиде право при Калина, събуди го с ритници и го накара да си легне не вътре в саята, а при вратата. Калин ръмжа, сумтя, но скоро заспа и на новото си място.

Минаха се още два-три дни. Времето се промени и една нощ върху стария сняг наваля нов, пресен. Рано-рано Рахни беше навън и оглеждаше снега. Тоя път не близо до плета, а доста далеч от него, извън селото вече, той видя ясно отпечатани вълчи стъпки. Сърцето му започна да тупа, като че вълкът беше отпреде му. Какви пръсти, каква стъпка - като длан. "Трябва да е голям като даначе" - помисли си Рахни и се почеса под калпака. Учуди го и това, че дирите на вълка водеха по права линия, без да се отбиват наляво или надясно. Страшният звяр като че беше преминал оттука бавно, лениво, без да се бои от кучетата, без да мисли и за плячка. Не беше ли гладен или, както някои казваха - не бяха ли челюстите му сключени? Бог да пази човека от вълк със сключени челюсти: не може да изяде ни една овца,а може да издуши цяло стадо!

Като че отведнъж да беше взел някакво твърдо решение, Рахни с бързи крачки и загрижено лице се повърна към къщи. "Тоя Калин, тоя простак - мислеше си той,-ще ми отиде стоката!"Той не можеше да си представи Калин инак, освен че яде и спи. От яд Рахни бързаше и цял трепереше. Той завари Калина, че подринва пред саята. Овцете още не бяха изкарани.

Без да каже дума, Рахни се спусна, грабна сопата от ръцете на Калина и с все сила започна да го удря. Калин се огъна, дигна ръце да се брани, досети се много късно да избяга и изненадан, оскърбен, с помътен ум, който не разбираше нищо, отиде до дувара, приседна там и заплака.

- Аз да те храня тебе - викаше Рахни като луд,- ядеш като ламя, а само спиш. Не ти ли казах аз тебе ей тука да спиш, не вътре? Къра с вълци е пълен бе, живи ще ни изядат!...

Той вика, вика и най-после се махна. Мита мина скритом през саята, където овцете съвсем безгрижно преживяха, дойде при Калина и като го гледаше плахо и съжалително, каза му:

- Боли ли те, Калине?

- Боли ме, ами - продума Калин и пак заплака.

Лицето му се бърчеше и ставаше страшно грозно. Не си бършеше сълзите, а ги оставяше да мокрят страните му. В слабия му ум нямаше лоша мисъл: на Рахни, който го хранеше, той гледаше като на баща и беше му верен като куче. Всичката му ярост се насочи към вълка, към тоя невидим звяр, от който той ни най-малко не се боеше. И с яд и с презрение той каза:

- Ша доди вълка... дяволи ша доди...

Мита се засмя, засмя се и той. И, като стисна юмруци, като че хващаше нещо, той каза дебело и весело:

- Като го фана за ушите... ша му кажа!

Но от тоя ден нататък Калин нямаше мира. Всяка нощ, ту в тоя, ту в оня час, Рахни го будеше от сън: "Калине, кучетата лаят. Я иди да видиш какво е!" Или пък още по-лошо - не го оставяше да си дояде и пак го гонеше: "Стига си ял, Калине. Иди да пообиколиш до отлука." Откакто престанаха ясните нощи, вълкът вече не виеше и на Рахни се струваше, че дето е тъмно, там е и вълкът. Рахни се караше и на Мита:

- Много ядене даваш на оня, на Калина. Яде много, па се успива...

Мъка се събра в очите на Калина. Лицето му потъмня, гледаше все в земята, не се смееше. В душата му се подигаше страшна злоба, но не против други, а против вълка. Тоя вълк не го оставяше да спи, тоя вълк грабеше залъка от устата му.

Калин не знаеше какво нещо е страх. И ето, той се промени: започна сам да става нощно време да пази. Когато кучетата лаеха навън, той отиваше към тях, отиваше и по-надалеч, навътре към полето, в тъмнината, бавеше се. "Докарах му ума в главата" - радваше се Рахни. Но Калин не мислеше нито за Рахни, нито за овцете, а търсеше вълка. Да може само да го срещне, да го докопа с ръце!

Когато започна да изгрява месецът, навън ставаше видело и снегът лъщеше, на Рахни му дойде на ум да пази вълка с пушка. Постои, постои -омръзне му и се прибере. Но една вечер се чу силен гръм. След малко Рахни се върна в къщи и каза на жена си:

- Има да носиш вълчи кожух. Убих вълка. Не го убих, ама го раних.

Жена му знаеше, че беше попийнал, и му се скара:

- Я мълчи! Ти ще го убиеш! Що ли разлаваш барем кучетата!

Но Калин като че подуши нещо. Излизаше навън, обикаляше насам-нататък, търсеше. Рано на другата сутрин, с кука и с въже, той се упъти за сено от отлука. Не беше ял още - беше сърдит. Все пак той забеляза нови вълчи стъпки и се сепна. Малко по-нататък забеляза и капки кръв. Калин тръгна по тия дири. Кръвта беше още прясна, незасъхнала. Тая кръв и вълчите стъпки го заведоха до каменната кариера, засипана със сняг. Тук дирите свършваха. Докато Калин се оглеждаше и търсеше с очи, вълкът изскочи изпод брега току под него, метна се да бяга, но затъна в снега и се проточи. В един миг само Калин се хвърли право отгоре му, падна връз него, хвана го за ушите - за такъв случай той толкоз беше бълнувал - и го натисна. Натиска го, мачка го, души го. Под него вълкът прави отчаяни усилия да се отърве, Калин чувствува страшните му гърчове и затова удвоява силите си и още повече го натиска и бъхти с цялото си тяло. Най-после вълкът, и без това ранен още от вечерта и отслабнал, отмаля и се смири. Тогава Калин взе с едната си ръка куката, паднала наблизо, пъхна я напреки в устата на вълка, после заразсуква въжето и започна да го увива от двете страни на куката и около врата на вълка и все тъй увива, увива...

Малко по-късно в двора на Рахни се събра цяло село. Всички гледаха вълка, проснат сред двора. Куката още стоеше в устата му, цял той беше усукан с въже като вързоп. Нито помръдваше, нито потрепваше пред тия хора, които викаха и дигаха шум наоколо му, които го ритаха и заплюваха. Колкото душа беше му останала, беше се събрала в очите му: те горяха, не примигваха, а погледът им като че минаваше над хората, над къщите и оградите и отиваше някъде далеч.

Рахни беше весел, като че подигаше сватба. Калпакът му беше килнат на тила, единият му мустак си висеше надолу, но другия той час по час засукваше.

- Аз го раних, а Калин го довърши - казваше той. - Бабанка Калин!

- Бре, че голямо нещо... У, то цяла мечка бе!...

- Малее, какви зъби има!

- Илия, Илия, стой настрана, че ако скочи...

- Пустия му Калин, как го улови!

- Бабанка Калин! - обади се пак отнякъде Рахни.

А в това време Калин, приседнал до стената на саята, ядеше. Не се радваше, не мислеше за вълка, не виждаше сякаш нищо. Той само ядеше. Бузите му се издуваха и шията му се протягаше, кога гълташе. Мита втори път му донесе ядене и стоеше до него. Най-после хлябът и яденето се свършиха, Калин прекара ръка по устата си, погледна Мита и се засмя диво, гърлесто.

[Дидо Георгиев]

 
КАРАМАН
 

Много обичах есенните вечери на нивата при овцете. Прибираме стадото в егрека, напалваме огън и на малкото огнище пред колибата варим кутмач. Това ястие се приготвя от овче мляко. Кучетата лежат наоколо, а в очите им греят светлините от огнището.
По отсрещните егреци също горят огньове. Пламъците им трептят в далечината като току-що изгрели червени звезди. Чува се от време на време лай, подрънкване на звънци, човешки говор и пак тишина.
В една такава спокойна вечер дядо тъкмо сложи малкото котленце на огъня, и далече откъм горните егреци се понесе настървено лаене. Ставаше нещо лошо, но не можехме да разберем какво.
Нашите кучета наостриха уши. Караман, който лежеше спокойно край огъня, вдигна едрото си тяло, излая и започна да обикаля около затвореното в егрека стадо. Дядо наметна дрехата си и загледа в тъмното:
- Май ония са връхлетели нечие стадо!
През цялата нощ се чуваха кучета и човешки викове. Караман обикаля около стадото до разсъмване. Искаше ни се да проверим какво е станало, но не смеехме да оставим овцете сами.
На сутринта се разбра всичко. Единак нападнал стадото на Никола Крайнички тъкмо когато задрямал. Трите му кучета, щом надушили вълка, глътнали езиците си и даже не могли да излаят. От страх те се наврели в краката на заспалия в колибата овчар и така го събудили. Скочил той, изтичал към овцете и видял страшна картина - цялото стадо натръшкано, а от единака ни помен.
Овчарите се изреждаха да видят нещастието. Сто и десет овце - нито една жива. Никола Крайнички скубеше косата си:
- Хора, какво ще правя сега? Как ще живея, кажете ми?
Овчарите го гледаха съчувствено. Всеки от тях знаеше, че може да го сполети същото. Как да помогнат на пострадалия човек?
Още същия ден те се събраха на един от егреците и решиха - всеки да отдели от стадото си по колкото овце може. Така и направиха. Кой по две, кой по три, овчарите събраха сто и десет овце и ги заведоха на егрека на Никола. Той плака от радост и благодарност.
Но с това лошото не свърши. Единакът продължаваше да се навърта около егреците. Не минаваше вечер да не направи някоя пакост. Някои по-силни песове се осмеляваха да го нападнат, но той на бърза ръка прегризваше гръкляните им. Почти нямаше егрек без удушена поне една овца.
Единакът се превърна в страшилище за овчарите. Вдигаха хайки от хора и кучета, за да открият леговището му - не го откриха. Опитваха се да го застрелят с пушка, когато се вести около някое стадо, но и от това нищо не излезе. Вълкът беше не само грамаден и як, но и хитър.
Той нападше изневиделица в полунощ и докато хора и кучета се окопитят, натръшкваше по няколко овце. Пооредяха доста стада. Овчарите съвсем се объркаха и вече не знаеха какво да правят.
Дядо се угрижи и отслабна. Всяка вечер, щом затворехме овцете, той казваше:
- Единакът ще дойде и при нас, няма да ни подмине! Какво да правим?
- Дядо, нали тука е Караман - успокоявах го аз. Той поглеждаше с надежда грамадния пес и му наливаше в дървена коруба прясно мляко.
- На, яж, Карамане, събирай сили! Сега не ти е оня, дето го удави по лани. Единак е това - страшилище!
- Дядо, какво е единак? - запитах една вечер. Старецът простря ръцете си към огъня: 
- Той, дядовото, преди да е станал единак, е бил в глутница. Правел е пакости с още десетина-дванадесет като него. Настъпила е страшна зима. Не са могли да намерят отникъде храна. Тогава от глад са се нахвърлили и изяли най-слабия от тях. След два-три дни са изяли втори, после трети. Накрая е останал само един - най-силният. Такъв става единак.
- Ами защо единакът не отиде в друга глутница?
- Не го приемат никъде. Такъв закон си имат, проклетите. Ще не ще, сам трябва да върви!
Два дни след тоя разговор вълкът нападна съседния ни егрек. Не можа да отмъкне овца, но разкъса едно куче. Дядо съвсем загуби спокойствие, аз също. Караман започна още преди мръкване да обикаля овцете и да лае. Останалите четири кучета му пригласяха от време на време, наклякали тук-там пред колибата.
На следната вечер, след като издоихме стадото, старецът рече:
- Хайде отивай в колибата и лягай - очите ти са зачервени от неспане!
- Дядо, ама и ти - страх ме е сам!
- И аз, и аз, хайде!
Прибрахме се. Все ми се струваше, че вълкът ще дойде тъкмо тая вечер.
Мислех си: "Ами ако единакът разкъса Караман? Не, няма да може. Караман е силен, много силен, яхна ли го - носи ме на гърба си. Кое друго куче може такова нещо? Пък и желязната гривна с шипове на врата му ще го пази от вълчите зъби. Нали Караман по-миналата зима изтърбуши един вълк пред очите ми. Да, но дядо каза, че единак било страшно нещо, последният от глутницата, най-силният!"
Вън изгря пълна месечина. Стана светло като ден. Караман неуморно тичаше в кръг около стадото: "Ау, ау, ау!".
Но лаят на кучето ненадейно се промени. Това вече не беше лай, а смесица от вой и ръмжене. Дядо скочи:
- Иде! Вдигай се, сине! Сега каквото ще става, ще става!
Взе приготвената от по-рано брадва и се накани да излиза. В това време четирите ни песа се вмъкнаха със скимтене в колибата при нас. Събраха се разтреперани в ъгъла и от страх подмокриха краката си.
Излязохме навън. Затърсихме с очи Караман. Той беше застанал от едната страна на оградата неподвижен, като направен от камък. Вече не лаеше. Само някъде дълбоко в гърлото му клокочеше спотаено ръмжене. На десет-петнадесет крачки срещу него, на малка височинка, също така неподвижен, беше застанал единакът.
Усетили присъствието на хищника, овцете трепереха, натрупани почти една върху друга. Някои от тях се опитваха да прескочат оградата. Но къде можеха да избягат?
Дядо погледна ужасеното стадо и заговори с треперещ глас:
- Дръж се, Карамане! От кутренце съм те отгледал, с прясно мляко съм те хранил - як да станеш! Стадото спасявай, чедо, страшникът дойде, ей го, пред тебе е!
Неподвижният Караман не трепна. Спотаеното ръмжене в гърдите му заклокочи по-силно и премина в късичък лай. Стори ми се, че с това той отговори:
- Не се боя!
Застанал иззад дядо с разтракани челюсти, гледах единака. Видя ми се по-голям от кучето. Отместих поглед към Караман - не, не е по-голям вълкът, само вратът му е по-дебел - цял дънер. А двамата врагове се гледаха, сякаш искаха с очи да премерят силите си.
Неочаквано вълкът поприклекна и полетя. Караман също. Срещнаха се и вкопчани се претърколиха няколко пъти. Изправиха се на задните си крака, а с предните се хванаха като хора, когато се борят. Зачаткаха зъбите си. При всеки удар от тях излитаха искри.
Караман налетя, захапа единака за врата и го повали. Но вълкът светкавично се измъкна изпод него, извъртя се и го захапа за муцуната. Кучето отскочи и веднага налетя.
Дядо все искаше да се намеси с брадвата, но борещите се така бяха вкопчани, че той се боеше да не удари вместо вълка Караман.
Двамата смъртни врагове отново се претърколиха няколко пъти и отново се изправиха на задните си крака. Тоя път чаткаха зъбите си по-бързо и по-силно.
Вълкът беше по-сръчен от кучето. На няколко пъти той го издебна и устреми муцуната си право към гърлото му. В тия мигове единакът можеше да прегризе гръкляна на Караман. Но там беше желязната гривна с острите шипове. Вълчите зъби удряха върху нея.
Ненадейно единакът събори кучето и заби зъби в едната му плешка. Караман зави от болка. Опита да се измъкне - не можа. Вълкът го държеше здраво. Дядо завика и хукна с брадвата в ръце. Той беше намислил да халоса единакът изотзад.
Но преди старецът да дойде, кучето изви главата си и успя да докопа предния крак на вълка. След миг единакът пусна плешката му, изръмжа диво и побягна на три крака. Четвъртият му преден крак се люлееше безпомощно. Караман го беше прегризал.
Опита се да избяга трикракият, но кучето го настигна. Бяха се отдалечили доста и не можехме да ги виждаме добре.
Тоя път давенето не трая дълго. Караман събори вълка и той повече не можа да стане.
На сутринта около нашия егрек се събра цялото село. Гледаха хората на земята убития единак и хвърляха шапките си от радост. Стадата им бяха спасени. Някои надонесоха бъклици с вино. Отнякъде довтаса гъдуларят с гъдулката. Моми и ергени направиха хоро. Стана истински празник.