Все не остава време да обработя снимките, та пускам само няколко.
Ронгата е добре. Към мен се привърза много бързо, вече ми има пълно доверие, щом ми се довери, се оказа, че нямам никакви обучителни задачи - ходи ред все едно нямам куче на повода, пускам го, идва моментално с развети уши на повикване, сяда, ляга, челна стойка прави. Ако реша да го уча на нещо, например седни не знаеше, подхожда с голямо желание и схваща за отрицателно време.

Сутрин ме посреща с танци, скача, заляга, радва се, сяда, раздава лапи. Търси все около мен да си легне.
Проблемът му с непознати хора, обаче, е по-голям, отколкото мислех. Много се страхува. Взема храна от ръка и се доближава в периметър на човек след няколко дни ухажване, вкл. другите от семейството. Когато вървим по улицата се побърква ако някой върви след нас, чак ме питат абе що толкоз се плаши това куче от мен, лично го приемат хората. Но тъй като излизаме често и за дълго, това с всеки ден намалява, вече на повод се разминаваме спокойно с хората, стига да не правят резки движения.
С кучета няма никакъв, ама никакъв проблем.

Радва им се, любопитен е към всички, не се страхува, отстоява си правата, но не ще и да доминира, абе аз честно не съм имала такова безпроблемно в това отношение куче - можем да минем без ексцесии и през най-голямата глутница.
Запознахме двамата шматароци. Реджо поиска да се направи на шеф, Ронго не се даде, тегли му една под мустак, разбраха се, че ще се уважават и настана дружен тревопас.

Още са на вие, и двамата са малко тъжни що така аз си имам и друго куче, не им е съвсем ясна играта.
С хората му трябва сериозна терапия, заели сме се и дано се справим. Имам надежди, младо, жизнено животно. Много ми е мъчно не точно за него, защото него го чакат само хубави неща, заклевам се. Мъчно ми е за нас - хората. Проблемът на това красиво, добро и умно животно е едно наше грозно огледало.