Furia_S, в 05 May 2010 - 10:12 PM, написа:
идване по команда се учи от бебе.
Лео идва при мен по команда дори да види тичаща глутница. Учихме го и го упражнявахме упорито. Така че ако го пускам - нямам притеснения, особено ако бягаше някъде като по-малък най-важното бе да не идвам към него. Напротив, обръщах му гръб и го игнорирах, дори се криех зад дърветата. Той спираше, търсеше ме с поглед и на муцуната му се изписваше безкрайна изненада:
- Я! Това двукрако се изгуби някъде! що за създания тези двукраки, да не ги изтървеш от поглед, веднага се губят!
И се втурваше да ме търси. Тогава го виках по име и с команда, пляскайки с ръце и му давах наградка.
А пускането от повод има свои тънки прелести: например когато кучето спира на кръстопът и мълчаливо те пита с поглед "Сега накъде?" и ти му посочваш с ръката посоката.
Абсолютно си права, и при мен игнорирането дава резултат. Във заграденото място ме слуша и изпълнява, но навън се прави много често на разсеяна, налага ми се да ставам циркаджийка за да не се гоним..., и като пиша "гоним", нямам предвид да тичам след нея, а да тръгна в посоката, където е Айра. Привличам и вниманието, скривам се зад някой ъгъл, тя бясно препуска в тази посока и ...опааа, попада на мен. Върти щастливо опашка и сама се мушка в нашийника. това е един от начините ми, когато откаже да се прибира.