[DessyD]

Много съжалявам Гале!!! Почивай в мир Гард!!!

[sundy]

На 13.06. в ръцете ми заспа моето любимо момиче Сънди... Не мога да спра да мисля за нея, да я търся и викам... Не искам да влизам у дома, защото знам че няма да видя усмихната муцуна и размаханата опашка, не спирам да се оглеждам и всеки път като осъзная, че вече я няма... боли ужасно...
Облякох й блузката, която носих за да не е самотна, оставих я под това дърво и не смея да се върна там... още не... трябва да се сбогувам, а не мога - искам си я обратно по дяволите!


Сбогом, сърце мое!
Обичам те и мисля за теб, липсваш ми ужасно...

[Мария 76]

Galiadogs, в 19 June 2011 - 02:45 PM, написа:

Днес след поредна криза от превъзбуда и поради това невъзможност за дишане и повръщане,си отиде нашия верен приятел и мил домашен любимец малиноата ни Гард.
Неможах да опазя милото си момче....

Искрено съжалявам да науча толкова лоша новина. Гарди беше най-любвеобилното куче което познавам.

[Galiadogs]

sundy,съжалявам.Да почива в мир момичето ти и да се надяваме,че ни чакат ...
Благодаря на всички ви за това,че споделяте мъката и тъгата ми.
Мария,така е.Всички,които бяха общували с него,оставаха завинаги пленени от чара и характера му.

[cocker_Goldy]

Моите съболезнования за всички кучовци. Почивайте в мир.

[sundy]

Галя, като прочетох за Гард се разплаках и просто нямам думи да ти кажа колко ти съчувствам - дано са заедно някъде там и да ни чакат нашите верни приятели... Още нямам сили да приема факта, че я няма - някак си вярвах, че ще сме заедно завинаги...

[LG9]

Днес стават 4 месеца без моето момче и най-добър другар ... Това, което установявам всеки ден е, че времето не лекува болката, а просто ни учи да живеем с нея ...
Съболезнования на всички, загубили своите любимци!

[Meto]

Времето прави много неща, но никога не лекува!

[Hera_mp]

Днес нашето любимо куче ни напусна завинаги. Винаги ще бъдеш в сърцата ни, безкрайно много те ОБИЧАМЕ.Боже каква празнота е, толкова много ще ни липсваш. Болката е голяма, между нас и нея имаше много специална връзка. Дори не искам да повярвам че вече няма да те видя.Ти винаги ще бъдеш в сърцата ни и хубавите спомени които ни подари. БЛАГОДАРЯ ТИ.

[achilea]

Исках само да изразя съболезнованията си! Знам колко е тежко.

[petangelo]

Днес преди 3 години, на 16 години, ни напусна Чочи!

Винаги ще бъде с нас!

[hani]

Осем месеца без моето момиче...никога няма да те забравя миличка.

Снимка (и)

• 

[Sarah Marina]

Една година без Сара.
Боли ме така, както в деня, когато усетих последният удар на сърцето й.

[LG9]

Sarah Marina, в 07 October 2011 - 03:55 PM, написа:

Една година без Сара.
Боли ме така, както в деня, когато усетих последният удар на сърцето й.
Photo0036.jpg

Искрено съжалявам! Много тъжна снимка...

[j_ADA_miki]

Скоро ще станат 5 години откакто я няма Лиза а още като ми се яви в съня или като се сетя за нея сълзите тръгват,явно болката остава за винаги

[hani]

Една година без Санта !
Никога няма да те забравя мое момиче !

Снимка (и)

• 

[Ariel]

На 3.02.2012 дори ненавършил и 10 месеца си отиде малката старонемска овчарка Рекс.Така и не можа да се пребори за живота си.Болестта победи и теб и докторите , които те лекуваха.Много те обичам мило мое момче.Къщичката ти е празна ,както и моето сърце.Сълзите не спират ,а спомена за теб ме изгаря.Винаги ще те помня и ще живееш в спомените ми.Почивай в мир тъпчо мой.Много те обичаме
Мама и кака Тинка

[hera_orsa]

Минаха вече 3г.и 5м откакто моята Хера си отиде ,но болката и празнотата са огромни......Напусна ме на 13г. когато се роди синът ми /Приказката е вярна че един идва а друг си отива от този свят/ Тя беше за мен ,като дъщеря и за миг не се разделяхме .....пренебрегвах доста хора заради нея ,защото за тях Хера беше просто едно куче.
За мен тя винаги ще е ХЕРА.Когато я взех при мен, беше на 2мес.-страхливо малко пале ,/аз на 20г/. тогава й обещах ,че ще живее, като богиня....и почти беше така .
Тя не се възприемаше като куче ,а като човек -на такъв характер и интелект ,доста хора биха завидяли.
Най-хубавите си години изживях заедно с нея .Спомените от красивите мигове ме карат да се усмихвам ,но същевременно ме натъжават и сълзите незакъсняват.
Винаги ще те нося в сърцето си Херенце..
ОБИЧАМ ТЕ

[DessyD]

В памет на Ванеса, Ричи, Ванту, Балдер, Дейзи, Тавок, ..... и всички, които промениха живота ни ...


Много исках да споделя тези мисли с вас. Не намерих по-подходяща тема, а и повода за тези размисли е точно смъртта на едно куче. Кучето на моя позната. Казваше се Тавок. Един прекрасен родезийски риджбек, който не беше свръх-, мега-, интер – и прочее шампион, а едно от средностатистическите кучета за породата. Беше истинско куче-терапевт и много обичано от собствениците си. Преди няколко месеца състоянието на Тавок се влоши, което с времето доведе до логичния завършек. Преди почти две години преживях тази драма лично. Умирах с кучето си почти 10 месеца и не можех да направя нищо друго освен да се постарая да прекарам максимално повече време с него и това време да бъде пълноценно и за двама ни.
На фона на цялата „кучешка” истерия съм наясно, че да говориш за чувства или вяра е меко казано неподходящо, да не кажа дори поражда негативно отношение. Затова реших, че тук, в тази тема, мога да споделя размислите си. Без да убеждавам или да споря с някого. Просто да споделя мисли, породени от съчувствие и съпричастност към болката на приятел.
Когато загубим кучето си или любимеца си, без разлика какъв е той, винаги казваме, че другите, некучкарите, не могат да ни разберат. Сигурно е така .... и аз съм го казвала .... Трудно може да се обясни, че страдаш по същество, което не може да говори, изисква отговорност, не може да помогне да оправиш контакта и не носи пари в къщата. Когато си уморен от сметки, агресия, безхаберие, безумни решения и прескачане на препятствия от всякакъв характер не можеш да убедиш някой емоционално, че едно четирикрако създание ти липсва. Абсурдната ни действителност предполага задействане на инстинкта ни за самосъхранение, физическо и психическо, на най-ниско ниво. Това изключва аргументи от емоционален характер да въздействат на разума. Отчаяно търсим спокойствие и равновесие като се хващаме за всяка сламка, която ни подават. Искаме да вярваме, че утре ще се събудим и абсурда ще е останал само в съня ни.
В стремежа си да ни успокоят в мъката ни често чуваме израза „Хора умират, не бива да страдаш толкова за едно куче.” Разбира се, че е така ... хора умират .... а колко от тях са променили живота ти? Колко от тях са докоснали сърцето ти? Колко от тях са те направили отговорен и упорит? Колко от тях са ти показали колко прекрасни са дребните неща – да подремнеш на припек, да се радваш на зелената трева или на пръските вода?
Как се обяснява радостта? Как се обяснява обичта? Как се обяснява щастието или любопитството, особено когато са предизвикани от дървена пръчка или собственото ти отражение в локвата? Колко от нас изпитват радостни усещания от това, че всеки ден виждат роднините или приятелите си? Колко от нас са доволни, че имат своя дом и своето семейство и го изразяват ежедневно?
Да, това състояние се обяснява трудно и се разбира още по-трудно. То трябва да се съпреживее, при това с някой, за когото тези чувства и усещания са даденост, а не плод на възпитание или социална среда. Колко и какви са важните неща в живота ни и дали чувството ни за значимост не е твърде преувеличено? Нали открай време търсим смисъла на своето съществуване? Дали той може да се обясни само с вярата или науката? В крайна сметка когато мислим за щастието не го идентифицираме с това, което сме научили или постигнали, а с усещането ни за обич и нейното споделяне. „Какъв е смисъла да покориш целия свят, а да няма с кого да го споделиш?” беше казал един мъдрец. Не можеш да го споделиш с „хората” изобщо, а го правиш с конкретни индивиди. Между другото, така е и с кучетата. Те също си имат „своите хора”, с които споделят живота. Може би разликата е, че не искат повече от това, а хората винаги искаме още и още ....никога не ни е достатъчно....
Животните не приемат смъртта драматично, те не приемат и живота емоционално. За тях това е нещо, което им се случва и трябва да се справят. Лишени са от задълбочени размисли от рода на „Живота е кратък, единствен, неповторим ...” Това им помага да се съсредоточат върху настоящето и онова, което реално им се случва. Ние, хората, усложняваме картинката. Искаме да се докажем, да получим всичко, по възможност сега и на куп, да разберем всичко, да преживеем всичко. Така забравяме или по-точно неглижираме „детайлите”. Често преследваме целта без да мислим за пътя до постигането й. Извиняваме се, че „обстоятелствата го налагат”, но .... реално ....избираме да не ни интересува и да не обръщаме внимание. Причиняваме болка, страдание, жестокост и си намираме извинения за това - времето, ситуацията, напрежението, кризата .... винаги имаме извинение и обяснение за избора си. А когато ни се наложи да понесем последствията от този избор .... се сещаме, че .... нещо не сме направили както трябва и пак търсим обяснение извън собствения ни избор и личност.
Кучето приема избора ни, то не спори с нас и не го анализира. Може би затова и често става обект на агресията ни. Няма как да си причиним болка, независимо колко виновни и ядосани на себе си се чувстваме. Те .... просто си „обръщат и другата буза”... приемат агресията ни .... Ще кажете, че немалко хора и по-специално деца също често преживяват такава жестокост и агресия. Така е. Прави сте. Тогава ... след като ми е мъчно за тях, защо да не ми е мъчно и за кучетата? Ако изпитвам болка за пребито дете, защо не трябва или не мога да изпитвам същата болка за пребито животно? Кой е фактора, който определя, че трябва да ми е по-мъчно за детето и по каква скала се определя силата на състраданието? Това предразсъдък ли е или пък ... емоционално преекспониране? Когато загубим близък човек тъгуваме за това, че вече няма да преживеем заедно моменти на радост, щастие и обич. Кое в тази тъга е по-различно от тъгата по загубата на същество, с което също си преживял радост, щастие и обич, макар и не човек? Нима умът и сърцето ни правят разлика? Нима ендорфинът, произведен в моментите на съвместна радост с човек и тези с куче е различен по състав и структура? Тогава защо мъката ни да е различна?! Ние обичаме всичките си приятели, но по различен начин и с различна сила. Това не значи, че не скърбим при загуба на когото и да е от тях. Най-силно скърбим за онези, които са оставили трайна следа в живота ни и са ни направили по-стойностни в собствените ни очи. Тогава защо да не скърбим силно за същество, което е променило мирогледа ни и ни е показало, че живота е нещо простичко и постижимо, че той се събира в един прекрасен ден?
Исках да напиша на Андреа, собственичката на Тавок, някакви мили думи. Нещо, което би я успокоило, но зная, че това е невъзможно. Самата аз го изпитах преди две години. Знам, че няма думи, които да ни успокоят.Дори времето не може да направи нищо. Емили Дикинсън го е разбрала много отдавна:

Казват - лекувало времето.
Времето не лекува.
Мъката-като жилите -
със възрастта се подува.

Времето е проверка
за болестта голяма.
То би помогнало само там,
където болест няма

С времето ще се научим да живеем със загубата ни и понякога нещо дребно ще ни натъжава внезапно, защото ще ни напомня за момент, в който сме били истински щастливи. Щастие, изразено в придърпания ни чехъл на леглото или безумен радостен лай от появата ни. Често след такава загуба си казваме, че няма повече да отглеждаме куче, че не можем да преживеем още веднъж такъв емоционален трус и нерядко следваме това убеждение. Но нима като загубим приятел или близък човек преставаме да търсим близостта на хората? Нима преставаме да обичаме все още живите ни роднини и близки? Важното е да не търсим „заместник”, а да приемем, че ни е споходила Божията благодат и сме изпитали едно от най-красивите усещания – да бъдем обичани безрезервно и безусловно и че с новото куче имаме шанса да го изживеем отново, а това не е нещо дребно и незначително. Тези чувства ни облагородяват и без да осъзнаваме ни преобразяват. Преди време прочетох една много интересна мисъл, на биолога Жан Рустан – „Науката ни направи богове преди да сме готови да бъдем хора.” Не е ли парадоксално, че точно кучетата ни помагат да бъдем хора?

п.п.
Неси, милото мое момиче, не знам къде си... Не знам дали има живот след смъртта, не знам дали се прераждаме и дали това важи и за кучетата..... казват, че ще се срещнем някога пак.... Липсваш ми ... понякога ужасно много .... Повтарям си, че част от теб живее в Диандра ..... и понякога дори те разпознавам в нея (все пак можеше да й оставиш малко повече акъл )...понякога си мисля, че е минала цяла вечност .... но все още тъгувам за теб....

[marin4eto]

Извинявам се за офф-топика

DessyD, страхотни думи! Човек не би могъл да разбере болката от загубата на любимото същество, ако самият той не се е докоснал до връзката между човек и куче. Няма как да се опише с думи. Толкова са нещата, които научих откакто Кари е част от живота ми. Моментите прекарани с нея са незаменими, както и радостта и щастието, с които ме дарява всеки ден. Именно заради всички тези моменти, човек не трябва да се отказва да обича. Всичко е преходно, всяко нещо има край и точно затова е хубаво да изживеем пълноценно всеки един миг.