Публикувано: 14 September 2010 - 09:30 PM
Ирка
Това е споменът за Ирка - 17.09.1987-4.10.2002 - зпадно-сибирска лайка, дъщеря на Ирма. Две забележителни кучки, оставили трайна следа в съзнанието на всички хора, които ги познаваха.
Ирка - кучето, което победи ганата, победи неверието и мрака, победи дори отчаянието на собствената си стопанка.
Обикновено хората се грижат за кучетата си. Ама в най-тежките ми години беше точно обратното, кучето ми се грижеше за мен. Ходила съм с нея по какви ли не затънтени места - случвало се е да вървим - след нас една върволица от лаещи кучета, а нашата гордо ходи най-отпред с навинтена опашка и само отвреме навреме се обръща, с което веднага създава респект. Покрай нея бях станала направо неуязвима - де що имаше куче, след като ме подуши, дори да я няма нея, явно аз си нося нейната миризма, и започваше да маха уважително с опашка. И така си живеех - спокойна и защитена.
Имаше и няколко месеца от времето на прехода, когато бях много зле и не успявах да й дам необходимите грижи, тя денем се измъкваше от прозорчето на мазето, в което живеехме и обикаляше кофите - няма как да си спестя тази истина, защото е истина.
Не нарани през живота си НИКОГА НИКОГО. Обожаваше котките и птичките. С нейна помощ постоянно намирахме пилета, изпаднали от гнездата си. С нейна помощ в един ноемврийски ден на паркинга пред нас намерихме дори и пилето Гошо - гмурец, вероятно временно заблуден. Приютихме го за една нощ в банята и той се гмуркаше в големия ни леген, а "Шаро и Писана" или по-точно Ирка и Мошо се бяха подредили на вратата на банята, напълно обсебени от магията на новото странно пернато същество. На другия ден пуснахме Гошо на едно близко езеро и той си отлетя като пич.
Ирка обожаваше да се вози в кола, да плува, да ходи на море и планина и редовно се налагаше да я свалям от чужди автомобили, имали неблагоразумието да си оставят вратите подканващо отворени. Помня как един ден на морето, точно преди да си тръгнем, тя изнамери отнякъде някаква неописуемо воняща мърша и се върна овъргаляна от главата до петите, така че никакво миене не помогна и трябваше да се прибираме заедно със съпъстващия аромат на този "прекрасен кучешки парфюм".
Тя беше супер-комуникативна, за разлика от мен, и пленяваше сърцата наляво и надясно на кучета и хора, и беше единственото куче, което с пръчка в уста и с присъщата си закачливост, успя да разиграе най-злобната кучка в гората, където се разхождахме.
Разби мита за вредния шоколад, когато един ден успя да си извади от шкафа три кутии шоколадови бонбони, предназначени в кризисните времена да пътуват за далечен Ливан, да изяде около 2/3 от тях, а тези, които не успя да изяде, старателно олигави и зарови сред чаршафите. Бях много ужасена, когато видях какво е направила, но слава Богу, единственият ефект от това беше, че кучето видимо надебеля след няколко дни, а след това постепенно си възвърна обичайната фигура.
В последата година на живота й, когато беше на 15 години, вечерта, по време на разходка, отиде да се закача с една питка на поляната, но ... този път не стана както обикновено - очакваната весела игра. Този път онази я захапа за врата и не искаше да пусне. Ирка крещеше и виеше като човек, стопанката на питката хвана влачещата се каишка и се опита да я издърпа, но резултатът беше, че питката влачеше и пищящото ми момиче. Е, винаги котаго разказвам това, зная, че само една част от хората ще повярват, но тогава се хвърлих на тревата, крещейки и аз, и бръкнах в стиснатите челюсти на кучето-пит, опитвайки се да отпусна хватката. Помня как на всяко мое изтегляне навън тя се опитваше да захапе напред още повече кожа, но накрая отпусна и стопанката й успя да я изтегли назад с каишката. Отървахме се само с една дълбока рана от кучешки зъб на врата, който постепенно зарастна, но това беше последната година на щастлив съвместен живот. Нататък няма да разказвам, защото е вече тъжно.
Но минаха години.
И днес, в трудните, и дори в потресаващо опасните моменти, идва една прекрасна, весела, жизнерадостна ангелка и с един замах разпръсква всяко зло, усмихва му се по своему, махва с опашка и отново се намества там, на опасната врата, от която потенциално може да се появи някакво зло, седи си там, усмихва се и вика - "Нямай грижа, тук съм, и тук ще бъда."
Момичето ми, лайчицата ми.

С какво сме по-добри от кучетата, ако се държим като прасета ?