Ето ви доста интересна информация за нашите лубимци
Акита Ину, Американска Акита, Великото японско куче..
Акита е представител на една от най-древните породи кучета. Сведения и описания на тази благородна, мощна, и за съжаление – извънредно рядка в наши дни порода идват от зората на античната история – първите писмени източници датират от 7-ми век преди новата ера от древна Япония. Тогава неизвестен далекоизточен Херодот описва грамадно, могъщо и умно куче, отглеждано с огромни грижи и любов от местните владетели и използвано с неизменен успех при лов на едър дивеч, включително и за смъртоносно опасните мечки и планински тигри. Разбира се, името си тази боготворена в Япония порода получава доста по-късно, в средните векове. Наричат я на името на североизточната префектура Акита, прославила се не само със суровите си и непобедими войни-самураи, но и с прекрасните си, добре обучени и перфектно служещи на стопаните си кучета. Така Акита-ину се нареждат, наред с Фараоновата хрътка и Българското овчарско куче, сред най-древните кучешки породи на нашата планета. Още повече, през последните години при архиологически проучвания в пещери в префектура Акита са намерени скални изображения на едро куче със завита на гърба опашка, което ловува редом с хора. Рисунките са датирани отпреди 18 000 години!
Неугасващата слава и митичната си легендарност Акита-ину спечелват във времената, предшестващи Шогуната в средновековен Ниппон /Япония/. Тогава страната е била разпокъсана на отделни княжества, управлявани от самозвани “царчета”, които номинално се подчинявали единствено на императора, но реално не признавали ничия власт. Кървави междуособици, религиозни разпри и ужасяващи братоубийствени войни обезкървявали иначе могъщата империя. Владетелите-даймийо, безскрупулни и алчни, не подбирали средства, за да утвърдят и запазят властта си. Използвали не само армиите си от фанатични, обладани от духа Бушидо самураи, но и подлите наемници-нинджи, чиято безпардонност станала пословична. Именно тогава се прославили т.н. кучешки войни. Те били прекрасно обучени войни-самураи, безумно предани на своите князе, които изпълнявали с успех дори и най-безнадеждните мисии – шпионаж в цитаделата на врага, съгледвачески походи на стотици мили от родната префектура, отвличане и премахване на неудобни за сюзерена личности. Тези древни Джеймз-Бондовци се осланяли не само на собствените си умения и таланти, но най-вече на верните си спътници – кучета Акита, които не само се биели редом със стопанина си, но и го охранявали зорко по време на почивките на вражеска територия. Легендарни са подвизите на самурая Токичи-сан и неговото куче Акечи, които не само победили и унищожили ордата нинджи на непобедимия главатар Спорико, но успели да преминат невредими през цяла Япония и да спасят отвлечения син на Ода Нобунага-сама – първият истински шогун на Империята на изгряващото слънце...
На два пъти тази легендарна порода е била заплашена от тотално унищожение. Първият път, когато легендарният обединител на Япония - Точиро Хийдейоши – Тайко, възпят в историческите романи на Йежи Йошикава и Джеймс Клавел, решава да завоюва Корея и претърпява тежко поражение. Тогава победителите буквално “пируват” с телата на загиналите в битките кучета-самураи. А знаем каква е страстта на корейците към кучешките деликатеси... След този случай японският император събира оцелелите Акити в своя непристъпен дворец в Токио, провъзгласява ги за национално богатство и забранява под страх от смъртно наказание износа им зад граница. Дори нарочен принц от императорско потекло бива назначен за техен попечител и десетки благородници са се надпреварвали да получат почетното звание – Пазач на Императорските Акити.
Така, възбуждайки любопитството на останалия свят, загадъчните императорски кучета били познати на американци и европейци само по рисунки и фотографии. Чак до 1945 г. Но това е друга история. Нека първо си припомним историята на Акитата Хачи-Ко – може би най-покъртителната история за вярност на едно животно към своя стопанин. Мнозина са чували тази история – чели са в пресата или са гледали по “Анимал Планет” или “Дискавъри ченъл” някой от чудесните филми, посветени на тази съвсем истинска приказка:
През 1923 г. се ражда едно съвсем обикновено кученце. Е, ако куче от извънредно рядката порода Акита-ину може да се нарече обикновено и императорския двор на Япония е нормално място за раждането му. Но съдбата на Хачи-Ко е съвсем необикновена!
Третия син на император Хирохито, богоподобният повелител на японците по това време, изучава право и държавно управление в престижния Токийски университет. Младият принц е така запленен от своя ментор и преподавател – проф. Ейзабуро Уено, че решава да почете своя учител с наистина кралски дар – императорско куче Акита. Така професорът става един от малцината простосмъртни, благословени да имат за другар такова прекрасно животно. Младото куче се привързва силно към своя стопанин и всеки ден го изпраща до малката ЖП гара в предградието на японската столица, наречено Шибуя. Умното животно само се прибира в къщи, но никога не забравя да посрещне своя стапанин в късния следобед. Така, до фаталния за проф. Ейзабуро Уено 21 май 1925 г., когато маститият учен получава сърдечен пристъп и умира на работното си място. И никога не се завръща на гара Шибуя... Но вярното животно го чака. Цели 10 години! Студ и пек, дъжд, сняг, буря, земетресение, глад, жажда – нищо не може да прогони Хачи-Ко от перона, където очаква завръщането на своя стопанин. Изумени, железничарите се грижат за вярното животно, Хачи-Ко става атракция за стотиците туристи, пристигащи всеки ден, за да го видят. Проф. Кинозабуро Кобаяши, близък съратник на починалия стопанин на Хачи-Ко се опитва нееднократно да прибере кучето в своя дом, но вярното същество изминава десетки километри през задръстения трафик на Токио до своя пост - гара Шибуя. До 8 март 1935 г., когато намират Хачико мъртъв на перона, където цели 10 години неотлъчно е чакал своя приятел...
Въодушевен от подобна вярност, големият японски скулптор Теро Андо създава великолепна статуя на Хачи-Ко, която поставя на площада пред гара Шибуя. Мястото става любимо на младите японци, решили да се врекат във вечна вярност един към друг.
Но буря надвисва над Страната на Изгряващото слънце. Въвлечена от алчните имперски амбиции на своите ръководители във Втората световна война, Япония е заплашена от тотално унищожение. След Пърл Харбър идват Хирошима и Нагазаки, главнокомандващият на Въоръжените сили решава да направи със цялата страна колосално сепуко /ритуално самоубийство/. Всичко, що е метал, бива претопено, за да бъдат изковани оръжия за армията. Така и статуята на Хачи-Ко се превръща в снаряди... Но и това е недостатъчно – пилотите-камикадзе се нуждаят от кожени шлемове, якета и ръкавици, а Япония вече е загубила Китай и Корея. Кожи няма. И тогава Императорът заповядва да бъдат убити всички кучета. Дори тези във собствения му дворец. Това е вторият, и този път почти фатален катаклизъм за породата Акита. Всичко в името на победата! Но победата не идва... Идва безусловната капитулация и съюзническа окупация. И спасението за древните императорски кучета. Защото назначеният за генерал-губернатор на Япония, героят от войната ген. Монтгомъри е виден кинолог и като любител на легендарната порода нарежда всички Акити, преживели касапницата, да бъдат доставени в резиденцията му. Ревностните усилия на подчинените му довеждат до успех – 11 кучета от породата са натоварени на кораб и откарани в Америка. Там, след внимателна селекция, въпреки тежкия инбридинг, популацията на Акита-ину постепенно се увеличава и стабилизира. Естественият стремеж на американците за подобряване и рационализиране довеждат до незначителни промени в породната линия – кучетата стават по-масивни, леко се променя горната и долната линия на животното. По този начин се формира т.н. Американска Акита. Същевременно от нищожните остатъци от популацията в Япония се възражда и оригиналната, “японска” линия. Тя е характерна с по-нежно телосложение и насочени напред уши. При засилените международни контакти по линия на Американските и английски кенел клубове, и най-вече при утвърждаването на Световната киноложка федерация – FCI, акитите и от двете линии печелят все повече поклонници и киноложки успехи. Водят се една порода, въпреки различията помежду им. През 1999 г. японската киноложка федерация активно лобира за разделянето на линиите на две отделни породи, което през 2000г. става факт. Появяват се Акита-ину и Голямо /Велико/ японско куче, като второто дори е извадено от пета породна група на северните кучета, и е класифицирано във втора група – при догообразните и молосите. Това е едно доста грешно решение, което бе ревизирано през 2006 г. Световната киноложка федерация – FCI промени името на Голямото /Велико/ японско куче на Американска акита и върна породата при северните кучета.
Американската акита е уникално многофункционално куче. Може с успех да се ползва като ловна порода за улов на едър дивеч, като мощен “мотор” на шейни, като овчарско куче, пазач, следотърсач и незаменимо служебно куче, гледач на деца, перфектен другар и компаньон. Успехите на тази порода по изложбените рингове по света и у нас са наистина впечатляващи. Притежателите на представители на тази ве още изключително рядка порода могат да се гордеят, че имат могъщ и надежден другар, на който могат да разчитат във всяка ситуация.
Ще завърша с думите на “Втория баща” на породата – ветеранът ген. Монтгомъри: “Акитата е невероятно същество – мило, обичливо и същевременно твърдо като кремък, интелигентно и вярно като никое друго куче. И ако едно добре обучено германско овчарско куче ще скочи без колебание в пропаст по заповед на стопанина си, то Акитата ще го погледне с бездънно умните си бадемови очи и ще го поведе към личния му психотерапевт...”
Вход
Регистрация
Помощ
xael, в 01 May 2014 - 09:44 PM, написа:
Горе
Цитиране +
спукаха ми се телефоните от позвънявания...
Преди време ви бях писала за проблема с агресията на Тензан, който е собственост на Стефан /съпруг на моя позната българка омъжена във Франция/
И това няма нищо общо с кръвосмешение!!!
Скоро ще ви залея с нови негови снимки за да се усетите и вие това, което изпитвам аз всеки ден 
Акита мечта 