Цитат
Снощи ходихме на кръчма на язовира. Веднага след като се измъкнахме от колата се отдалечих на 300 - 400 м от мястото. Наоколо спокойно, няма какво да го дразни кучето, кръчмичката не се виждаше. Поемам дълбоко въздух и си мисля: Хайде, пускам го, то сигурно ще седи около мен, на непознато място е, сигурно ще я е страх да щъка много - много. Откачам повода, а онова изчадие ме погледна с малките си очи, врътна се и избяга напред. Нито молби помогнаха, нито крясъци, нито успях да го надбягам... нищо! А насреща идва кола... косата ми се изправи! Обаче кучето си бяааага и не му пука, ама хич! Накрая намери кръчмата, намери майка ми и при първото повикване се спря пред нея и позволи да я хване. Това ли трябваше да е резултата?
Имаш хубови новини.
1. Твоето куче знае че теб има. Погледнало на теб. Знае че ти съществуваш. Има доста кучета на кои изобщо минавало през главата че те имат "стопанин", знаят че има някой или по скоро
нещо което ги храни, дръпа, което става за играчка. Но че това
нещо е по важно от боклук, стар чорап или другото куче, не го знаят изобщо. Но на това
"нещо"тези кучета дори не гледат, нито кога ги хранят, нито кога ги пускат от каишка, това [glow=red,2,300]нещо[/glow] не е интересно, не заслужава да го гледат.
И на практика такива стопани наистина не заслужили дори погледа на стоето куче
2.За съжеление твоето куче вече придобило представа за теб -
"че ти си едно нещо от което трябва да бягам". За щастие това е само една представа, и в твоите сили да й промениш. Помисли как е станало това?